Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Въпреки това — заяви Етна, макар да гледаше Анабел с изпълнен със съмнение респект. Респект, който вероятно трябваше да бъде отдаден на неживите, предположи Ема. — Ще ни я дадеш или ще понесеш гнева на Тъмния крал.

— Тъмния крал — промълви Анабел. Лицето й бе спокойно по начин, който вледеняваше Ема… несъмнено никой не би могъл да бъде толкова спокоен в ситуация като тази, никой, който не беше луд. — Предайте му моите поздрави. Кажете му, че знам името му.

Делан пребледня.

— Знаеш какво?

Истинското име на един елф даваше власт над него на онзи, който го знаеше. Ема не можеше да си представи какво би означавало за краля името му да бъде разкрито.

— Името му — повтори Анабел. — В продължение на дълги години Малкълм беше много близък с него. Научи името на вашия крал. Аз също го знам. Ако не си отидете още сега и не му отнесете посланието ми, ще го кажа на всички в Съвета. На всички долноземци. Кралят не е обичан. Резултатът ще му се стори крайно неприятен.

— Лъже — каза Армед, присвил орловите си очи.

— Рискувайте с краля си, тогава. Оставете го да научи, че вие сте отговорни за разкриването на името му.

— Лесно би било да те накараме да замълчиш — каза Етарлам.

Анабел не помръдна, когато той тръгна към нея, вдигнал свободната си ръка, сякаш се канеше да я зашлеви през лицето. Замахна и тя улови китката му, така леко, сякаш бе дебютантка, поела ръката на партньора си за валс.

И го преметна във въздуха. Той прелетя през двора и се блъсна в една стена с дрънчене на доспехи. Ема ахна.

— Етар! — изкрещя Етна. Понечи да отиде при брат си, изоставяйки Джулс… и се вкамени. Извитият й меч се издигаше над ръката й. Посегна към него, но той се рееше над главата й. Останалите Ездачи също нададоха викове — и техните мечове се носеха във въздуха над главите им. Етна впи свиреп поглед в Анабел. — Ти, глупачке!

— Не беше тя — разнесе се провлачен глас откъм вратата. Беше Магнус, подпрян на рамото на Дру, която като че ли го подкрепяше. От пръстите на свободната му ръка изскачаха сини искри. — Магнус Бейн, върховен магьосник на Бруклин, на вашите услуги.

Ездачите се спогледаха. Ема знаеше, че лесно могат да си повикат нови оръжия, ала каква полза от това, ако Магнус просто извадеше и тях от ръцете им? Очите им се присвиха, устните им се изкривиха.

— Това не е свършило. — Докато го казваше, Карн се взираше право в Ема. Това между нас не е свършило.

А после изчезна, последван от останалите Ездачи. В един миг те бяха там, в следващия ги нямаше, като угаснали звезди. Мечовете им лежаха върху камъните.

— Хей — измърмори Кит. — Безплатни мечове.

Магнус изстена тихо и се отпусна тежко назад; Дру го улови, големите й очи бяха пълни с тревога.

— Влизайте вътре, веднага. Всички до един.

Те побързаха да се подчинят, невредимите — поспирайки, за да помогнат на онези, които бяха пострадали, макар че никой не беше ранен сериозно. Ема откри Джулиън, без дори да е нужно да го търси — парабатайските й сетива все още бяха изострени до краен предел, с цялото си тяло знаеше, че е бил ранен, че ще трябва да бъде излекуван. Обви ръка около него възможно най-нежно и той потръпна. Очите му срещнаха нейните и Ема разбра, че усеща раната й, порязването на рамото й.

Искаше й се да го прегърне, да изтрие кръвта от лицето му, да целуне затворените му очи, ала знаеше как би изглеждало това. Сдържа се със самоконтрол, който й причини по-голяма болка, отколкото раната й.

Джулиън стисна ръцете й и се отдръпна неохотно.

— Трябва да отида при Анабел — каза с нисък глас.

Ема се сепна. Почти бе забравила за Анабел, но тя все още беше там, насред двора, притиснала Черната книга до гърдите си. Останалите стояха несигурно около нея — след цялото време, което бяха прекарали в търсене на Анабел, очевидно никой не си бе представял, че тя може сама да дойде при тях.

Дори Джулиън поспря за миг, преди да се приближи до нея, колебаейки се, като че ли се опитваше да реши как да наруши тишината. Тай, Кит и Ливи стояха наблизо и се взираха в Анабел, сякаш беше привидение и не бе там наистина.

— Анабел. — Беше Магнус. Беше слязъл по стъпалата, сложил съвсем леко ръка върху рамото на Дру, макар че под очите му имаше тъмни полумесеци от изтощение. Звучеше тъжно, с онази бездънна тъга, която идва от времето, от живот, толкова дълъг, колкото Ема дори не бе в състояние да си представи. — О, Анабел. Защо дойде?

Анабел извади сгънатия лист хартия от Черната книга.