Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Кой си ти, момче? — попита, застинал с оръжие във въздуха.

Кит избърса кръвта от лицето си. Върху камъните до него, там, където не можеше да я достигне съвсем, лежеше кама.

— Кристофър Херондейл — отвърна, а очите му припламнаха арогантно. Ето че наистина беше ловец на сенки, помисли си Ема, до мозъка на костите; никога нямаше да се моли за живота си.

Делан изсумтя.

— Qui omnia nomini debes [24] Ти, който дължиш всичко на едно име (лат.). — Б. пр. — каза и понечи да стовари меча си върху него в същия миг, в който Ема се наведе и се претърколи под острието; Кортана проблесна и посече китката му.

Елфическият воин изпищя, отекващ вик на гняв и болка. Въздухът се изпълни с кървава мъгла. Ръката на Делан тупна на земята, все така стискайки меча; миг по-късно Кит вече беше на крака, грабнал камата си с пламнали очи. Ема беше до него и заедно, двамата започнаха да отблъсват Делан назад; кръвта оцветяваше плочките на двора, докато той отстъпваше.

Елфът обаче се смееше.

— Убийте ме, ако смятате, че можете. Ала огледайте се наоколо. Вече загубихте.

Кит беше вдигнал оръжие, насочено право към гърлото на Делан.

— Ти погледни — каза той, без гласът му да трепне. — Аз ще го пронижа.

Ема завъртя рязко глава. Армед беше притиснал Тай и Ливи до една стена. Етна беше опряла оръжието си в гърлото на Джулиън. Етарлам бе принудил Кристина да коленичи. Марк гледаше към нея с ужас, ала не бе в състояние да помръдне — Иохаид беше опрял меча си в гърба му, там, където би могъл да му пререже гръбнака.

Карн стоеше на върха на стъпалата, извадил оръжие, с широка усмивка върху жестокото си, прекрасно лице.

Ема преглътна. Кит изруга тихичко. Карн проговори и снежнобелите му зъби проблеснаха.

— Дайте ни Черната книга и ще ви пуснем.

Кийрън стоеше като вкаменен, местейки поглед между Марк и Кристина.

— Не го слушайте! — извика той. — Ездачите са дива магия — те могат да лъжат.

— Книгата не е у нас — заяви Джулиън твърдо. — Никога не е била у нас. Нищо не се е променило.

Изглеждаше спокоен, ала Ема виждаше под повърхността зад очите му. Чуваше звука на думкащото му сърце. Той гледаше към нея, към Марк, към Тай и Ливи, и беше ужасен до смърт.

— Искате нещо, което не можем да направим — продължи той. — Но навярно бихме могли да сключим сделка. Бихме могли да ви се закълнем, че ще ви я донесем, когато я открием…

— Клетвите им не означават нищо — изръмжа Етна. — Да ги убием още сега и да дадем на кралицата да разбере, че номерата й няма да бъдат търпени!

Карн се разсмя.

— Мъдри думи, сестро. Пригответе оръжията си…

Ема стисна още по-здраво Кортана. Умът й бушуваше — не можеше да ги убие всичките, не можеше да предотврати онова, което щяха да направят, но в името на Ангела, щеше да отнесе някои от тях със себе си на оня свят…

Портата на двора зейна широко. Не беше заключена, но сега се отвори с такава сила, че макар да бяха тежки, крилата й отхвърчаха настрани и се блъснаха в каменните стени на двора, дрънчейки като разкъсани вериги.

Отвъд портата имаше мъгла — гъста и някак не на място в такъв слънчев ден. Биещите се замръзнаха, вкаменени от шок, докато пред очите им мъглата се разсея и една жена пристъпи в двора.

Беше слабичка и не особено висока, с тъмнокестенява коса, която се спускаше до кръста й. Носеше скъсана широка риза над дълга пола, която не й беше по мярка, и чифт ниски ботуши. Голата кожа на ръцете и раменете й, покрита с белези, издаваше, че е ловец на сенки. Върху дясната й ръка се виждаше руната с отвореното око.

Не носеше оръжия. Вместо това притискаше до гърдите си книга — стара, подвързана с тъмна кожа, ожулена и захабена от времето. Между две от страниците стърчеше сгънат лист хартия. Тя вдигна глава и обходи сцената пред себе си с нетрепващ поглед; по лицето й нямаше и капчица изненада, сякаш не бе очаквала нищо друго.

Сърцето на Ема задумка в гърдите й. Беше я виждала и преди, в една тъмна, корнуолска нощ. Познаваше я.

— Аз съм Анабел Блекторн — заяви жената с ясен, равен глас с лек акцент. — Черната книга е моя.

Иохаид изруга. Имаше изящно, жестоко лице, като орел.

— Излъгахте ни — озъби се той на Ема и останалите. — Казахте ни, че нямате представа къде е книгата.

— И действително нямаха — рече Анабел, все така спокойно. — Беше у Малкълм Фейд, а аз я взех от мъртвото му тяло. Но тя е моя и винаги е била моя. Мястото й беше в библиотеката на дома, в който израснах. Тази книга винаги е принадлежала на рода Блекторн.