Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Имаш предвид мен — каза Кит. — Че аз съм нещо временно.

— Ти решаваш дали да останеш, или да си тръгнеш. В Лаймхаус си помислих, че може би ще си тръгнеш.

— Ами ти? — попита Кит. — Мислех, че ще отидеш в Сколоманса. Мен никога няма да ме приемат. Нямам дори най-основна подготовка.

Кит остави чашата с вода. Тай начаса я взе и започна да я върти в ръцете си. Беше направена от млечно стъкло, грапаво отвън, и като че ли му харесваше да го докосва.

Не казваше нищо и в това мълчание Кит си помисли за слушалките му, за музиката в ушите му, за прошепваните думи и начина, по който докосваше нещата с такава пълна съсредоточеност: гладки камъни, грапаво стъкло, коприна и кожа, лен. На света имаше такива, които смятаха, че хора като Тай правеха тези неща без никаква причина… защото бяха необясними. Повредени.

Кит усети как в гърдите му се надига гняв. Как бе възможно да не разбират, че за всичко, което Кит прави, си има причина? Ако сирената на някоя линейка пищи в ушите ти, ги запушваш. Ако нещо те удари, се навеждаш, за да се предпазиш.

Ала не всички чуваха и усещаха нещата по един и същи начин. Тай чуваше всичко два пъти по-силно и по-бързо от всеки друг. Слушалките и музиката, усещаше Кит, бяха нещо като буфер: те притъпяваха не само останалите звуци, но и чувствата, които в противен случай биха били твърде интензивни. Защитаваха го от нараняване.

Кит не можеше да не се зачуди какво ли бе да живееш толкова наситено, да усещаш нещата толкова силно, да виждаш как светът се къпе в прекалено ярки цветове и прекалено ярки шумове. Когато всеки звук и усещане са усилени до краен предел, логично бе да търсиш спокойствие, като насочиш цялата си енергия към нещо малко, което би могъл да овладееш — стиска телчета за почистване на тръби, които да разплетеш, грапавата повърхност на стъкло между пръстите ти.

— Няма да те убеждавам да не ходиш в Сколоманса, ако това е, което искаш — рече Кит. — Ще ти кажа обаче, че другите невинаги се опитват да те защитят или си мислят, че са наясно кое е най-доброто за теб. Понякога просто знаят, че ще им липсваш.

— Ще липсвам на Ливи…

— Ще липсваш на цялото си семейство — заяви Кит. — И на мен.

Беше мъничко като да пристъпи от ръба на канара, много по-страшно от която и да било измама, с която бе помагал на баща си, от който и да било долноземец или демон, който бе срещал някога. Тай вдигна изненадан поглед, забравил чашата в ръцете си. Беше се изчервил. Виждаше се съвсем ясно върху бледата му кожа.

— Ще липсвам и на теб?

— Да — отвърна Кит. — Но както казах, не искам да те спирам да отидеш, ако наистина искаш…

— Не искам. Промених си мнението. — Тай остави чашата. — Не заради теб. А защото Сколоманса изглежда пълен със задници.

Кит избухна в смях. Тай изглеждаше още по-слисан, отколкото когато Кит каза, че ще му липсва, но след миг той също се разсмя. И двамата се смееха, Кит — превит надве над завивките, когато Магнус влезе в стаята. Той ги погледна и поклати глава.

— Виждам, че се оправяш — каза и се приближи до рафта, върху който бяха подредени стъкленици и фунийки. Изгледа ги доволно. — Не че някой вероятно го е грижа, но антидотът за обвързващата магия е готов. Не би трябвало да има никакъв проблем утре да заминем за Идрис.

Кристина имаше чувството, че през стаята беше преминало торнадо. Остави балисонга си върху полицата над камината и се обърна към Марк.

Той се беше облегнал на стената. Широко отворени, очите му като че ли не виждаха нищо. Кристина си спомни една стара книга, която бе прочела като момиче. В нея се разказваше за момче с разноцветни очи, рицар в кръстоносните походи. Едно око за Бог, казваше се в книгата, и едно за дявола.

Момче, разделено през средата, наполовина добро, наполовина лошо. Така, както Марк бе разделен наполовина между елфите и нефилимите. Кристина виждаше битката, бушуваща в него сега, макар целият му гняв да бе насочен към самия него.

— Марк. — Вината не е…

— Не казвай, че вината не е моя — прекъсна я той глухо. — Не бих могъл да го понеса, Кристина.

— Вината не е само твоя — настоя тя. — Всички знаехме. Вината е на всички нас. Не беше правилно да постъпим така, ала нямахме избор. А и Кийрън те нарани.

— Въпреки това не би трябвало да го лъжа.

Неравна тъмна пукнатина върху мазилката на стената, изпъкнала изпод боята, бе единственият знак за станалото. Това и смачканият жълъд в огнището.

— Казвам само, че ако ти си в състояние да му простиш, би трябвало да простиш и на себе си — рече Кристина.