Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Ако някой от нас трябва да бъде изпратен в изгнание, това ще бъда аз — заяви Ема. — Ще отида с Кристина в Мексико. Ти си незаменим за децата. Аз не съм.

Гласът й беше твърд, ала очите й блестяха от сълзи. Джулиън усети как същата вълна от отчаяна любов, която бе изпитал по-рано, заплашва да го връхлети отново, и я потисна.

— И аз ненавиждам мисълта да бъдем разделени. — Той поглади одеялото; допирът на грапавата материя до пръстите му подейства успокояващо. — Обичта ми към теб е неразривна част от мен, Ема. Част от най-дълбоката ми същност. Независимо колко далеч сме един от друг.

Блясъкът в очите й се беше превърнал в сълзи. Една от тях се търкулна по бузата й, но тя не вдигна ръка, за да я избърше.

— Тогава…?

— Изгнанието ще притъпи връзката. — Джулиън се опитваше да говори спокойно. Въпреки всичко, все още имаше част от него, която ненавиждаше мисълта вече да не бъде парабатай на Ема и ненавиждаше мисълта за изгнание. — Магнус е сигурен в това. Изгнанието ще направи онова, което раздялата не е в състояние, Ема, защото изгнанието е дълбока нефилимска магия. Церемонията по заточаването намалява част от нефилимските ти умения, от магията ти, а да имаш парабатай, е част от тази магия. Това означава, че проклятието ще бъде отложено. Означава, че ще си спечелим време… а аз мога да остана с децата. Иначе би трябвало да ги напусна. Проклятието не наранява само нас, Ема, то наранява хората край нас. Не мога да остана близо до децата, мислейки си, че бих могъл да представлявам заплаха за тях.

Ема кимна бавно.

— Е, добре, това ще ни спечели време. А после какво?

— Магнус обеща да направи всичко по силите си, за да открие начин да развали връзката или да отмени проклятието. Едното или другото.

Ема вдигна ръка, за да изтрие мократа си буза и Джулиън видя дългия белег, проточил се под лакътя й, онзи, който имаше, откакто преди пет години той й беше дал Кортана в една стая в Аликанте. Как само сме оставили следите си един върху друг, помисли си.

— Ненавиждам това — прошепна тя. — Ненавиждам мисълта да бъда далеч от теб и децата.

Искаше му се да вземе ръката й в своята, но се въздържа. Ако си позволеше да я докосне, имаше опасност да рухне, а трябваше да остане силен и разумен, и изпълнен с надежда. Той бе говорил с Магнус, който се бе съгласил на това. Всичко зависеше от него.

— Аз също я ненавиждам. Ако съществуваше начин аз да бъда изпратен в изгнание, щях да го направя, Ема. Виж, ще се съгласим единствено, ако условията са такива, каквито искаме… ако заточението е за кратко, ако може да живееш с Кристина, ако инквизиторът обещае, че семейното ти име няма да бъде покрито с позор.

— И Магнус наистина вярва, че Робърт Лайтууд ще бъде готов да ни помогне? Че ще ни остави на практика сами да определим условията на изгнанието си?

— Наистина го вярва — потвърди Джулиън. — Не каза точно защо… Може би защото самият Робърт някога е бил в изгнание, или пък защото неговият парабатай е умрял.

— Но Робърт не знае за проклятието.

— И не е нужно да научава. Дори само влюбването нарушава закона, много преди проклятието да бъде задействано. А законът повелява да бъдем разделени или лишени от Знаците си. Което не е добре дошло за Клейва. Те отчаяно се нуждаят от ловци на сенки, особено толкова добри като теб. Робърт ще иска решение, което позволява да останеш нефилим. Освен това — имаме коз.

— Какъв?

Джулиън се пое дълбоко дъх.

— Знаем как да развалим връзката. Държим се така, сякаш не знаем, но не е така.

Ема се вкамени.

— Защото не можем да мислим за това сериозно — заяви тя. — То не е нещо, което бихме сторили някога.

— Ала въпреки това съществува. Знаем за него.

Ръката на Ема се стрелна и сграбчи предницата на ризата му. Хватката й бе прекалено силна.

— Джулиън. Би било непростим грях да използваме каквато и да е магия, за която ти е казала кралицата на феите. Няма да нараним единствено Джейс и Алек, Клеъри и Саймън. Всички хора, които не познаваме и които ще нараним… унищожавайки нещо, което е неразривна част от тях, както любовта ти към мен и моята любов към теб, са част от нас…

— Те не са ние — каза Джулиън. — Не става дума само за нас, става дума за децата. За семейството ми. Нашето семейство.

— Джулс. — Потресът в очите й беше огромен. — Винаги съм знаела, че си готов на всичко за децата. Винаги сме казвали, че и двамата сме готови. Но дори и тогава имахме предвид, че съществуват неща, които не бихме сторили. Не го ли знаеш?