Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Цялото му тяло бе реагирало. Спомняше си го до днес, пронизващата болка, сякаш бе получил смъртоносен удар. В този миг бе разбрал защо древните гърци смятали, че любовта е стрела, пронизваща тялото и оставяща изпепеляваща диря от копнеж след себе си.

На френски, внезапното влюбване се нарича coup de foudre. Мълния. Огънят във вените ти, унищожителната мощ на милион волтове. Джулиън не се беше влюбил внезапно: беше влюбен през целия си живот. Просто го беше осъзнал в този миг.

А след това беше копнял. О, как беше копнял. И бе жадувал за времето, когато си беше мислил, че пропуска нещо, като не копнее, защото копнежът бе като хиляда жестоки гласове, които му нашепваха, че е глупак. Бяха минали едва шест месеца от парабатайската им церемония, а тя вече бе най-огромната грешка, която бе допуснал в живота си, и тя бе необратима. И всеки път, щом зърнеше Ема след това, то бе като нож, забил се в гърдите му, ала нож, чиято болка Джулиън приветстваше. Острие, чиято дръжка стискаше в собствената си ръка, което сам притискаше в сърцето си и никой и нищо на света не би могло да му го отнеме.

— Заспивай. — Той я взе в прегръдките си и тя се сгуши в него, затваряйки очи. Неговата Ема, неговата вселена, неговото острие.

— Виждаш ли — каза Даяна. — То е точно това, което си мислехме.

Сребристочерната луна огряваше Брослиндската гора, докато Джия Пенхалоу излизаше от поразения кръг от пепеливи дървета и изгоряла трева. В мига, в който го направи, серафимската кама в ръката й лумна, сякаш някой я беше запалил.

Джия отново пристъпи в кръга. Камата угасна.

— Изпратих снимки на Кийрън — каза Даяна, взирайки се в мрачното лице на консула. — Те… Кийрън каза, че са съвсем същите като кръговете, които е видял в Тъмните земи. — Повечето от онова, което Кийрън беше видял напоследък в Тъмните земи, бе вътрешността на килия.

Джия потрепери.

— Ужасно е да стоиш в кръга. Имаш чувството, че земята е направена от лед и въздухът е пропит от отчаяние.

— Тези кръгове — каза Даяна. — Намират се на местата, които Хелън и Ейлийн са видели да потъмняват на картата, нали?

Джия нямаше нужда да поглежда. Просто кимна.

— Не исках да въвличам дъщеря си в това.

— Ако двете с Хелън са в състояние да присъстват на заседанието на Съвета, биха могли да се кандидатират да оглавят Института.

Джия не отговори.

— Това е, което Хелън отчаяно иска — каза Даяна. — Което и двете искат. Най-доброто място невинаги е най-безопасното. Никой не е щастлив в затвор.

Джия се прокашля.

— Времето, което ще е необходимо, за да може Съветът да одобри искането… Порталите към Врангел са под строг надзор… заседанието ще е свършило…

— Остави това на мен — заяви Даяна. — Всъщност колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

Не можеше да повярва, че току-що бе казала колкото по-малко знаеш, толкова по-добре на консула. Решавайки, че едва ли би могла да измисли по-добра финална реплика, тя се обърна и си тръгна.

Дру сънуваше подземни тунели, прорязани от корени като гигантските кокалчета на великан. Сънуваше стая, в която имаше блестящи оръжия и момче със зелени очи.

Събуди се и видя мътните лъчи на зората да огряват полицата над камината, върху която със златна ловджийска кама, гравирана с рози, бе забодена бележка.

За Друзила: Благодаря ти за цялата помощ. Хайме.

Кит се събуди по някое време посред нощ; иратцето гореше леко върху ръката му. Лечебницата бе обляна в топла жълта светлина, през прозорците се виждаха покривите на Лондон, солидни под смаляващия се лунен сърп.

До слуха му достигна музика. Обърна се на другата страна и видя, че Тай бе заспал в леглото до неговото, със слушалки, от които се носеше далечният звук на симфония.

Един спомен изплува на повърхността на съзнанието му. Беше много малък и имаше грип с висока температура, и някой спеше до леглото му. Баща му? Трябва да е бил той. Кой друг би могъл да бъде, освен баща му, ала сигурността му убягваше.

Не. Нямаше да мисли за това. То бе част от предишния му живот; сега имаше приятели, готови да спят до леглото му, когато беше болен. И колкото и да траеше това, той щеше да бъде благодарен.

Високата врата на светилището беше изработена от желязо и гравирана със символ, който Кристина познаваше от раждането си: четирите букви на Съвета — по една за Съвет, Клейв, Завет и Консул.

Вратата се отвори безшумно под натиска на ръката й, разкривайки голяма стая. Кристина усети как се напряга, когато пристъпи вътре, спомнила си светилището в Института в Мексико Сити. Понякога си беше играла там като малка, наслаждавайки се на простора на мястото, тишината, гладките хладни плочки. Всеки Институт имаше светилище.