Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Марк? — Той повдигна бавно лице. — Спомням си. Спомням си.

— Кийрън — прошепна Марк.

— Казах на Гуин, че си нарушил един закон на елфите. Мислех, че просто ще те накарат да се върнеш в Лова.

— А вместо това те наказаха семейството ми. — Марк знаеше, че Кийрън не бе искал да стане така, че не го бе очаквал. Ала въпреки това болеше да го изрече на глас.

— Ето защо не носеше елфическата си стрела. — Очите на Кийрън бяха приковани в една точка под брадичката на Марк. — Не ме искаше. Мразеше ме. Трябва да ме мразиш и сега.

— Не те мразех — каза Марк. — Кийр…

— Чуй го — измърмори кралят. — Чуй го как лъже.

— Тогава защо? — Кийрън отстъпи назад от Марк, една-единствена крачка. — Защо ме излъга?

— Помисли, дете — рече кралят. Изглеждаше така, сякаш истински се забавлява. — Какво искаха от теб?

Кийрън дишаше тежко.

— Да дам показания. Да свидетелствам пред Съвета. Ти… ти си планирал това, Марк? Тази измама? Всички в Института ли знаят? Да, несъмнено знаят. Несъмнено. — Косата му бе придобила нефтеночерен цвят. — Кралицата също знае, предполагам. Планирала е да ме направи на глупак, заедно с теб?

Агонията върху лицето му беше повече, отколкото Марк можеше да понесе, той не бе в състояние да го погледне. Кристина бе тази, която проговори вместо него.

— Кийрън, не. Не беше така…

— Ти знаеше? — Предаденото изражение, с което я погледна, бе почти толкова голямо, колкото онова, с което беше погледнал Марк. — Ти също знаеше?

Кралят избухна в смях. Обзет от ярост и заслепяващ бяс, Марк грабна ръжена от огнището. Кралят продължаваше да се смее, докато Марк се приближи към него, замахна с ръжена…

И го стовари върху златния жълъд, който лежеше пред камината, пръсвайки го на късчета. Смехът на краля секна рязко и той отправи на Марк поглед, изпълнен с неподправена омраза, а после изчезна за миг.

— Защо го направи? — попита Кийрън. — Боеше се какво още ще ми каже?

Марк запрати ръжена към решетката на камината и той издрънча силно.

— Нали ти върна спомените? Вече знаеш всичко.

— Не всичко. — Гласът на Кийрън потрепери и се прекърши; Марк си спомни как го бе видял да виси, окован с тръни, в Тъмния двор — в този миг в очите му се четеше същото отчаяние. — Не знам как си планирал всичко това, кога си решил да ме излъжеш, за да получиш онова, което искаш. Не знам колко ти се е повдигало всеки път, когато е трябвало да ме докоснеш, да се преструваш, че ме желаеш. Не знам кога си възнамерявал да ми кажеш истината. След като дам показания? Дали си имал намерение да ми се подиграеш и надсмееш пред целия Съвет или да си щял да изчакаш, докато останем насаме? Дали си казал на всички какво чудовище съм, колко себичен и безсърдечен…

— Ти не си чудовище, Кийрън — прекъсна го Марк. — И на сърцето ти нищо му няма.

В очите на Кийрън имаше единствено болка, докато се взираше в Марк през малкото разстояние, което ги делеше.

— Това не може да е вярно, защото ти беше моето сърце.

— Престанете. — Гласът на Кристина беше тих и притеснен, но твърд. — Остави Марк да ти обясни…

— Приключих с човешките обяснения — заяви Кийрън и излезе от стаята, затръшвайки вратата след себе си.

Стопиха се и последните блещукащи останки от Портала. Джулиън и Магнус стояха, почти рамо до рамо, и гледаха след Алек и децата, докато те не изчезнаха.

Магнус въздъхна и като преметна края на шала си през рамо, прекоси стаята, за да си налее чаша вино от гарафата, която почиваше върху една маса до прозореца. Навън почти се бе стъмнило, небето над Лондон имаше цвета на теменужени листенца.

— Искаш ли? — попита той Джулиън, докато запушваше гарафата.

— Вероятно би трябвало да остана трезвен.

— Както желаеш. — Магнус вдигна чашата си и я погледна; светлината, преминаваща през нея, придаваше на течността цвят на рубини.

— Защо ни помагаш толкова? — попита Джулиън. — Искам да кажа, знам, че сме симпатично семейство, ала никой не е чак толкова симпатичен.

— Не — съгласи се Магнус с лека усмивчица. — Никой не е.

— Тогава?

Магьосникът отпи от виното си и сви рамене.

— Джейс и Клеъри ме помолиха. Джейс е парабатаят на Алек, а открай време изпитвам бащински чувства към Клеъри. Те са ми приятели. А малко са нещата, които не бих сторил за приятелите си.

— Наистина ли това е всичко?

— Възможно е да ми напомняш на някого.

— Аз? — изненада се Джулиън. Хората рядко му казваха това. — На кого ти напомням?

Магнус поклати глава, без да му отговори.