Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Те също пазят тайни от мен. Според тях съм прекалено малка, за да ми казват каквото и да било.

Хайме се намръщи и Дру усети как я жегва тревога — никога не бяха обсъждали на колко години е; защо да го правят? Обикновено обаче хората предполагаха, че е поне на седемнайсет. Тялото й имаше по-пищни извивки, отколкото телата на връстничките й и Дру бе свикнала момчетата да я зяпат.

Досега Хайме не я беше зяпал, не и по начина, по който го правеха другите момчета, сякаш имаха някакво право над тялото й. Сякаш би трябвало да е благодарна за вниманието. А тя бе открила, че отчаяно иска Хайме да не научи, че е само на тринайсет години.

— Е, поне Джулиън го прави — добави тя, — а Джулиън на практика отговаря за всичко. Работата е там, че когато бяхме по-малки, всички ние бяхме просто „децата". Ала когато родителите ми умряха и Джулиън на практика ни отгледа, се разделихме на групички. Аз бях „по-малка" а Джулиън изведнъж стана „по-голям", като родител.

— Познато ми е. С Диего си играехме като кутренца, когато бяхме деца. А после той порасна и реши, че трябва да спасява света и започна да се разпорежда с мен.

— Точно така — съгласи се Дру. — Точно така беше и с нас.

Хайме посегна, за да качи сака си върху леглото.

— Не мога да остана много дълго — каза. — Но преди да си тръгна — имам нещо за теб.

Извади лаптоп и Дру го зяпна — нямаше да й подари лаптоп, нали? Той го отвори и по лицето му се разля усмивка. Нещо в нея напомняше за Питър Пан, беше усмивка, която казваше, че пакостите никога няма да му омръзнат.

— Свалих „Къщата, от която капеше кръв". Реших, че можем да го изгледаме заедно.

Дру плесна с ръце и се покатери върху дюшека до него. Той се дръпна, за да й направи място и наклони екрана така, че и двамата да виждат. Дру можеше да прочете думите, които се обвиваха около ръката му, макар да не знаеше какво означават. La sangre sin fuego hierve.

— И да — заяви той, докато първите образи се появяваха на екрана. — Надявам се да си останем приятели и след това.

— Джулс — каза Ема, облегната на стената на църквата. — Сигурен ли си, че е добра идея? Няма ли нещо светотатствено в това, да изгориш църква?

— Тя е изоставена. Земята вече не е осветена. — Джулиън запретна ръкавите на якето си. Слагаше си руна за сила, грижливо и прецизно, от вътрешната страна на ръката си. Зад него, Ема виждаше извивката на залива и водата, връхлитаща върху брега с къдрави сини вълни.

— И все пак… ние уважаваме всички религии. Те всички плащат своята дан на ловците на сенки. От това живеем. Струва ми се…

— Непочтително? — Джулиън се усмихна невесело. — Ема, ти не видя това, което видях аз. Това, което Малкълм направи. Той унищожи онова, което правеше тази църква свещено място. Проля кръв в това място, а после го напои със своята. А когато една църква се превърне в такава кланица, то е по-ужасно, отколкото ако бе станало някъде другаде. — Той прокара пръсти през косата си. — Помниш ли какво направи Валънтайн с Меча на смъртните? Когато го открадна от Града на тишината?

Ема кимна. Всички знаеха какво бе станало. То бе част от историята на ловците на сенки.

— Превърна го от инструмент на ангели в инструмент на ада. Превърна го от нещо добро в нещо зло.

— По същия начин се промени и тази църква. — Той отметна глава назад, за да погледне кулата. — Колкото и свято да е било някога това място, сега то е осквернено. Ще продължава да привлича демони и те ще проникват в нашето измерение оттук. И няма да остават вътре — ще отиват в селото. Ще бъдат опасност за мунданите, които живеят там. И за нас.

— Кажи ми, че не е просто защото искаш да изгориш църква в нещо като бунтарско изявление?

Джулиън й се усмихна мило, с онази усмивка, която караше всички да го обичат и да му имат доверие, усмивката, която го караше да изглежда безобиден. Някой, когото бе лесно да забравиш. Ала Ема виждаше остриетата, които се криеха отдолу. — Не мисля, че някой би искал да чуе моите изявления.

Ема въздъхна.

— Сградата е каменна. Не можеш просто да нарисуваш руна за огън и да очакваш да пламне като кибритена клечка.

Джулиън впери нетрепващ поглед в нея.

— Помня какво се случи в колата. Когато ме излекува. Знам на какво е способна руна, направена, когато черпим енергия едни от друг.

— Искаш помощта ми за това?

Джулиън се обърна към стената на църквата, сива грамада от гранит, нашарена от заковани прозорци. Около краката им растеше избуяла трева, осеяна с глухарчета. Откъм плажа в далечината долитаха детски викове.