Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Очите им се срещнаха и тя видя Джулиън, нейният Джулиън, нямаше прегради, затулващи изражението му, нищо скрито, само ясният блясък на очите му и горещината в погледа му. Ема почувства как сърцето й се разкъсва в гърдите. Чуваше пращенето на пламъците наоколо. Джулиън направи крачка към нея, по-близо, и тя забрави, че не бива да го допуска до себе си, забрави всичко друго, освен него.

Звук на сирени отекна в ушите й, ревът на противопожарната команда, носеща се към църквата. Джулиън се отдръпна от нея само толкова, колкото да улови ръката й и двамата побягнаха от църквата миг преди първата пожарна кола да пристигне.

Марк не помнеше как бяха отишли в библиотеката. Смътно си спомняше, че отиде да нагледа Тави (който строеше сложна кула от кубчета заедно с Рафи и Макс), след което почука на вратата на Дру — тя си беше в стаята и като че ли нямаше желание да излезе оттам, което беше добре. Нямаше защо да я плашат, преди да е станало необходимо.

И все пак на Марк му се искаше да я види. Джулиън и Ема ги нямаше, Тай и Ливи бяха някъде в Лондон, в опасност, и Марк се чувстваше като къща, изпод която някой бе изтръгнал основите. Беше неимоверно благодарен, че Дру и Тави са на сигурно място и че точно в този момент не се нуждаят от него. Нямаше представа как Джулиън го беше правил през всички тези години: как да бъдеш силен за някой друг, когато не знаеш как да бъдеш силен за себе си. Даваше си сметка, че беше мъничко нелепо той, един възрастен човек, да има нужда от присъствието на тринайсетгодишната си сестра, за да подсили решителността си, но то беше факт. И той се срамуваше от това.

Усещаше присъствието на Кристина, която говореше скорострелно на испански с Магнус. На Кийрън, облегнат на една от масите, отпуснал глава; косата му имаше лилаво-черен цвят, като най-тъмната част на водата. На Алек, върнал се с купчина дрехи в ръце.

— На Тай, Ливи и Кит са — рече, подавайки ги на Магнус. — Взех ги от стаята им.

Магнус погледна към Марк.

— Все още нищо на телефона?

Марк се опита да си поеме дълбоко дъх. Звънял бе на Ема и Джулиън, беше им изпратил и съобщения, ала не бе получил отговор. Кристина се бе чула с Ема, докато беше в библиотеката, и с двамата всичко като че ли било наред. Марк знаеше, че Ема и Джулиън са умни и предпазливи, и че нямаше по-добър воин от Ема. Въпреки това сърцето му се свиваше от тревога.

Трябваше обаче да се съсредоточи върху Ливи, Тай и Кит. Кит нямаше почти никаква подготовка, а Ливи и Тай бяха прекалено малки. Е, да, той бе на техните години, когато бе взет в Дивия лов, но въпреки това за него те си оставаха деца.

— Нищо от Ема и Джулс — рече. — Опитах да се свържа с Тай поне дузина пъти, две дузини. Никакъв отговор. — Преглътна надигналия се ужас. Съществуваха милион причини Тай да не си вдига телефона, които нямаха нищо общо с ездачите.

Ездачите на Манан. Макар да знаеше, че се намира в библиотеката на Лондонския институт и гледа как Магнус Бейн прокарва ръце по дрехите и подхваща проследяващата магия, част от него беше в земите на феите и слушаше истории за ездачите, безмилостните убийци на Тъмния двор. Те спяха под хълма, докато не ги събудеха, обикновено във време на война. Чувал бе да ги наричат Хрътките на краля, защото, надушили веднъж плячката си, бяха в състояние да я следват в продължение на мили, през морета, земи и небеса, за да я убият.

Кралят очевидно отчаяно искаше да се добере до Черната книга, след като ги беше събудил. В миналото те преследваха великани и чудовища. Сега преследваха семейство Блекторн. Марк усети, че се вледенява.

До ушите му достигаше тихият глас на Магнус, обясняващ какво представляват Седмината, кои са и какво правят. Алек беше дал на Кристина сива тениска, която вероятно принадлежеше на Тай; тя я държеше в ръка, върху опакото на която беше нарисувана проследяваща руна, и клатеше глава.

— Не се получава — каза. — Може би ако Марк опита… дайте му нещо на Ливи…

Тикнаха в ръцете му черна рокля с волани. Не можеше да си представи как Ливи носи нещо подобно, но едва ли това бе смисълът. Стисна я здраво и нарисува непохватно проследяваща руна върху опакото на дясната си длан, опитвайки се да си спомни как го правеха ловците на сенки — как изпразваха ума си от всичко друго, как посягаха към нищото, мъчейки се да открият искрицата на онзи, когото търсеха, от другата страна на въображението си.

Ала там нямаше нищо. Роклята сякаш бе мъртва под допира му. В нея нямаше никаква Ливи. Нямаше никаква Ливи никъде.