Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Той кимна на Даяна и излезе от стаята.

— По-добре, че е взел Мануел и останалите със себе си — тихо каза Джия. — Така няма да могат да отрекат онова, което са видели, ако се стигне дотам.

Даяна се надигна от стола си.

— Какво мислят, че са видели?

— Не знам — отвърна Джия откровено. — Опита ли се да използваш серафимското си оръжие или руна, докато беше в гората?

Даяна поклати глава. Не беше казала на Джия какво бе правила в Брослиндската гора призори… и определено не беше признала, че бе отишла на нещо като среща с един елф, облечена по пижама.

— Смяташ, че е знак за нахлуване от страна на Тъмния двор в нашите земи, нали?

— Кийрън каза, че Тъмният крал няма да се ограничи до своите владения. Че ще се опита да сложи ръка върху нашите. Ето защо се нуждаем от помощта на кралицата.

Което зависеше от намирането на Черната книга, знаеше Даяна, макар че не го беше казала на Джия. Да се отърват от Кохортата, беше прекалено важно.

— Прочетох папката, която ми даде — добави тя. — Според мен си пропуснала да махнеш някои страници, касаещи историята на Зара.

— Виж ти. — Гласът на Джия беше напълно безстрастен.

— Даде ми онези листове — продължи Даяна, — защото знаеш, че е вярно. Че Зара е излъгала пред Съвета. Че ако я смятат за героиня, то е заради тези лъжи.

— Можеш ли да го докажеш? — Джия се беше приближила до прозореца. Ярките слънчеви лъчи подчертаваха ситните бръчици по лицето й.

— А ти?

— Не. — Джия все така гледаше през прозореца. — Ала мога да ти кажа нещо, което вероятно не би трябвало да ти казвам. Говорих с Ейлийн и Хелън. Преди няколко дни докладваха, че са видели нещо смущаващо на картите на Аликанте, близо до Брослинд. Нещо много странно, тъмни участъци, сякаш самите дървета излъчвали зла магия. Отидохме дотам, но не видяхме нищо — навярно участъците все още не са били достатъчно големи, за да бъдат забелязани. Отдадохме го на проблем с инструментите.

— Ще трябва отново да проверят — каза Даяна, ала сърцето й думкаше развълнувано. Още едно доказателство, че Тъмният крал представлява заплаха. Реална опасност за Идрис. — Ако техните тъмни участъци съвпаднат с поразените земи, ще трябва да дойдат и да дадат показания… да обяснят на Клейва…

— По-спокойно, Даяна — прекъсна я Джия. — Доста мислих за теб. Знам, че има неща, които не ми казваш. Причина да си толкова сигурна, че Зара не е убила Малкълм. Причина да знаеш толкова много за плановете на Тъмния крал. От деня, в който за първи път поканих Джулиън Блекторн и Ема Карстерс в кабинета си, те ме заблуждават и крият неща от Клейва. Така, както го правиш и ти сега. — Тя допря пръсти до стъклото на прозореца. — Само че аз се уморих. От Студения мир, който държи дъщеря ми далеч от мен. От Кохортата и омразата, която те подклаждат. Онова, което ми предлагаш сега, е тънка нишка, с която да завържем всичките си надежди.

— По-добро е от нищо.

— Да. — Джия най-сетне се обърна към нея. — По-добро е от нищо.

Когато няколко минути по-късно Даяна излезе от Гард в сиво-белия ден, кръвта й пееше. Беше го направила. Щеше да има заседание; Кийрън щеше да даде показания; щяха да получат възможност да си върнат Института, а може би и да смажат Кохортата.

Помисли си за Ема и Джулиън, и Черната книга. Толкова голям товар, върху толкова млади рамене. Спомни си ги като деца в Залата на Съглашението, обградили децата Блекторн с мечове в ръце, готови да умрат за тях.

С крайчеца на очите си зърна ярка светлина, проблеснала за миг, а после в краката й се търкулна някакъв предмет. Нещо изпърха над главата й, движение в тежките облаци. Докато се навеждаше, за да вдигне малкия, кух жълъд и да го пъхне бързо в джоба си, Даяна вече знаеше от кого е съобщението.

Въпреки това изчака докато поеме по пътеката към Аликанте, преди да го прочете. За да й изпрати съобщение посред бял ден, дори под прикритието на облаците, Гуин трябва да имаше нещо наистина важно да й каже.

Жълъдът съдържаше мъничко листче хартия, на което пишеше: Ела при мен веднага, отвъд стените на града. Важно е. Децата Блекторн са в опасност.

Даяна запрати жълъда настрани и се втурна надолу по хълма.

Докато Джулиън и Ема се прибираха мълчаливо от църквата Портхалоу, заваля дъжд. Джулиън като че ли си спомняше пътя съвършено ясно, дори мина напряко през един вдаден в морето нос, намирайки пътека, която отвеждаше право в Уорън.

Летовниците, печащи се на кея, както и край вирчетата под Чейпъл Рок се заловиха да си съберат забързано нещата, докато първите дъждовни капки падаха по земята; майки обличаха дрехите на дърпащи се деца по бански, прибираха се ярки хавлии, сгъваха се плажни чадъри.