Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Оставяйки ги между Ема и пътеката. Беше откъсната от всичко, освен морето и малкото късче скала зад гърба й.

Четиримата ездачи се обърнаха към нея. Ема стъпи здраво на земята. Върхът на хребета беше толкова тесен, че ботушите й хлътнаха от двете страни на гръбнака на скалата. Тя вдигна Кортана и оръжието проблесна на светлината на бурята, обляно от дъжд.

— Кой е там? — повика тя.

Четирите фигури се раздвижиха като една, отмятайки качулките на бронзовите си плащове. Под тях, дрехите им грееха също толкова ярко — трима високи мъже и една жена, с лица, закрити наполовина от бронзови маски, и коси, подобни на металически нишки, прибрани в дебели плитки, които падаха до средата на гърбовете им.

Доспехите им бяха метални: нагръдници и ръкавици, върху които бяха вдълбани вълни и море. Очите им, приковани в нея, бяха сиви и пронизващи.

— Ема Корделия Карстерс — проговори един от тях. Изрече го така, сякаш името на Ема бе чужда реч, с която езикът му не бе свикнал. — Добра среща.

— Ти така си мислиш — промърмори Ема, стискайки здраво Кортана. Всеки от елфите (защото вече знаеше, че са елфи) бе въоръжен с дълъг меч, чиято дръжка стърчеше над раменете му. Тя повиши глас: — Какво искат от мен пратениците на Дворовете?

Елфът повдигна вежди.

— Кажи й, Фал — обади се друг от тях, говорейки със същия акцент. Нещо в него накара Ема да настръхне, макар и сама да не знаеше какво.

— Ние сме Ездачите на Манан — заяви Фал. — Чувала си за нас.

Не беше въпрос. На Ема отчаяно й се прииска Кристина да беше тук. Кристина бе тази, която притежаваше обширни познания за феите. Ако думите „ездачи на Манан" би трябвало да говорят нещо на ловците на сенки, Кристина щеше да го знае.

— Част от Дивия лов ли сте? — попита тя.

Слисване. През тях премина нисък шепот, а Фал се изплю.

Елф с остра брадичка и презрително изражение отговори вместо него.

— Аз съм Армед, син на Манан. Ние сме децата на божество. Много по-стари сме от Дивия лов и далеч по-могъщи.

И тогава Ема осъзна какво долавяше в акцента им. Не беше нещо чуждоземно и далечно, беше възрастта им, ужасяваща възраст, простираща се до началото на света.

— Ние търсим — заяви Фал. — И намираме. Ние сме търсещите. Били сме под вълните, за да търсим, и над тях. Били сме в земите на феите и в царствата на прокълнатите, и на бойните поля, в мрака на нощта и ярката светлина на деня. През всичките ни дни, само едно сме търсили и не сме открили.

— Чувство за хумор? — предположи Ема.

— Тя трябва да си затвори устата — обади се жената. — Ти трябва да й я затвориш, Фал.

— Още не, Етна — заяви Фал. — Нуждаем се от думите й. Трябва да научим къде се намира онова, което търсим.

Ръката на Ема върху дръжката на Кортана беше гореща и хлъзгава.

— Какво търсите?

— Черната книга — отговори Армед. — Търсим същото, което ти и твоят парабатай. Онова, което бе взето от Анабел Блекторн.

Ема отстъпи неволно назад.

— Вие търсите Анабел?

— Търсим книгата — поправи я четвъртият ездач; гласът му беше рязък и дълбок. — Кажи ни къде е и ще те пожалим.

— Не е у мен — рече Ема. — Нито у Джулиън.

— Тя е лъжкиня, Делан — обади се жената, Етна.

Устните на Делан се извиха.

— Те всички са лъжци, ловците на сенки. Не се отнасяй с нас като с глупци, нефилиме, или ще провеся вътрешностите ти от най-близкото дърво.

— Само опитай — заяви Ема. — Ще ти натикам дървото в гърлото, докато клоните не ти излязат през…

— Ушите? — Беше Джулиън. Трябва да си беше сложил руна за безшумност, защото дори Ема не го беше чула да се приближава. Беше кацнал върху един мокър камък край пътеката, отвеждаща до къщурката, появил се от нищото, сякаш някой го беше призовал от дъжда и облаците. Беше в бойно облекло, косата му беше мокра, стиснал незапалено серафимско оръжие в ръка. — Сигурен съм, че щеше да кажеш „през ушите".

— Определено. — Ема му се усмихна широко. То беше по-силно от нея — въпреки скарването им, той беше тук, до нея, нейният парабатай. И ето че сега Ездачите бяха хванати натясно между тях.

Положението започваше да изглежда по-добре.

— Джулиън Блекторн — провлачи Фал, поглеждайки го едва-едва. — Прословутият парабатай. Чух, че двамата сте изнесли същинско представление в Тъмния двор.

— Сигурен съм, че кралят не е могъл да престане да ни хвали — рече Джулиън. — Вижте, защо смятате, че знаем къде се намират Анабел и Черната книга?

— Във всички Дворове има шпиони — отвърна Етна. — Знаем, че кралицата ви е изпратила да откриете книгата. Кралят трябва да я получи, преди кралицата да сложи ръка върху нея.