Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Етна изръмжа и се хвърли към нея. И в продължение на дълга поредица мигове съществуваше единствено битката, сияещите изпарения на дъжда, морето, разбиващо се и ечащо под канарата, всичко — течащо сякаш на бавни обороти, докато Ема отблъскваше Етна настрани, за да се втурне към Армед и Фал, посрещайки мечовете им със своя.

Бяха добри; повече от добри — бързи и зашеметяващо силни. Ала Кортана бе като живо създание в ръцете на Ема. Тя бе тласкана от ярост, електричество, течащо по вените й, водещо меча в ръката й, стоварващо острието върху онези, които бяха вдигнати срещу нея, а дрънченето на метал заглушаваше морето. Ема усети солен вкус в устата си, дали бе кръв или пръски от океана, тя не знаеше. Мократа й коса се развяваше около лицето й, докато тя се въртеше, отбивайки елфическите оръжия, отново и отново.

Грозен смях проряза мъглата от агресия, която я обгръщаше. Вдигна очи и видя, че Фал бе притиснал Джулиън до ръба на канарата. Той стоеше, очертан на фона на сивото небе, косата му беше залепнала за челото, а зад него зееше бездна.

Завладяна от паника, Ема се оттласна от гранитната стена, вдигнала крак за ритник, от който Армед политна назад с глух стон, и ето че тя се носеше напред, а в ума си виждаше Джулиън, пронизан от меча или политнал от ръба на скалата, за да се размаже върху камъните долу или да се удави в завихрените води.

Фал все така се смееше, стиснал меча в ръката си. Джулиън направи още една крачка назад… и се наведе, бърз и пъргав, за да вдигне арбалета, скрит зад купчинка камъни. Вдигна го на рамото си в същия миг, в който Ема връхлетя върху Фал с меч в ръка; не забави крачка, не спря, просто заби Кортана между лопатките му.

Оръжието проникна през доспехите и потъна дълбоко. Тя усети острието да излиза от другата страна на тялото му, прорязвайки металния нагръдник.

Зад нея се разнесе писък. Етна. Отметнала глава назад, тя скубеше косата си с нокти. Виеше на език, който Ема не разбираше, ала чуваше как Етна вика името на брат си. Фал. Фал.

Коленете й се подкосиха и Делан посегна да я улови, самият той — пребледнял като платно от шок. С нечовешки рев, Армед вдигна меч и се нахвърли върху Ема, която се мъчеше да издърпа Кортана от безжизненото тяло на Фал. Дръпна с всички сили и оръжието изскочи сред фонтан от кръв, ала нямаше време, за да се обърне…

Джулиън пусна стрелата от арбалета си. Тя изсвистя във въздуха, по-тиха от дъжда, и се удари в меча на Армед, избивайки го от ръката му. Армед изрева. Ръката му беше поаленяла.

Ема се обърна и вдигна Кортана. Кръв и дъжд се стичаха по острието й.

— Кой иска да се пробва? — провикна се, думите й — полуудавени от вятъра и водата. — Кой иска да бъде следващият?

— Нека я довърша! — Етна се мъчеше да се отскубне от ръцете на Делан. — Тя уби Фал! Остави ме да й прережа гърлото.

Ала Делан клатеше глава и говореше нещо за Кортана. Ема направи крачка напред — ако нямаха намерение да се приближат, за да ги убие, тя на драго сърце щеше да отиде при тях.

Армед вдигна ръка и тя видя светлината, избликнала от пръстите му, бледозелена в сивия въздух. Лицето му се разкриви от напрегната съсредоточеност.

— Ема! — Джулс я улови изотзад, преди да бе успяла да направи още една крачка, и я издърпа към себе си, докато дъждът изригна, приемайки очертанията на три коня, завихрени създания от дъжд и водни пръски, които пръхтяха и риеха въздуха между Ема и останалите Ездачи. Фал лежеше на земята, а кръвта му се просмукваше в корнуолската пръст, докато братята и сестра му се мятаха върху неоседланите си жребци.

Ема затрепери неудържимо. Само един от Ездачите поспря достатъчно дълго, за да погледне към нея, преди конете да се понесат в небето, изгубвайки се между облаците и дъжда. Беше Етна. Очите й бяха убийствени, изумени.

Ти уби едно древно и примитивно създание, сякаш казваше погледът й. Приготви се за отмъщение също толкова древно. Също толкова примитивно.

— Бягайте — каза Ливи.

Това бе последното, което Кит бе очаквал. Ловците на сенки не бягаха. Нали все това чуваше. Сега обаче Ливи хукна като куршум, излетял от дулото на пистолет, профучавайки покрай Ездача на пътеката до нея, и Тай я последва.

Кит се втурна след тях. Те прелетяха покрай елфите и потънаха в тълпата от пешеходци на пътеката. Кит тичаше до Ливи и Тай, макар той да беше запъхтян, а те не.

Зад себе си чуваше тътен. Тропот на копита. Не можем да ги надбягаме , помисли, ала не му стигаше дъх, за да го изрече. Оловният сив въздух тежеше, докато го поемаше в дробовете си. Вятърът развяваше тъмната коса на Ливи, когато тя прелетя над портата в оградата, разделяща пътеката от реката.