Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Даяна слезе от гърба на коня и се отправи към края на площадката, където Иохаид тъкмо излизаше от водата. Извади меча от ножницата си и го насочи право към гърдите му.

— Не мърдай.

Ездачът замръзна, оголил зъби в безмълвно ръмжене.

— Това не те засяга, Гуин — каза Карн. — То е работа на Тъмния двор.

— Дивият лов не се подчинява на ничий закон — заяви Гуин. — Нашата воля е волята на вятъра. А сега волята ми е да ви отпратя от тези деца. Те са под моя закрила.

— Те са нефилими — процеди Етарлам. — Строителите на Студения мир, свирепи и жестоки.

— Вие с нищо не сте по-добри — рече Гуин. — Вие сте ловджийските хрътки на краля и никога не сте проявявали милост.

Карн и Етарлам го зяпнаха. Иохаид бе коленичил върху цимента, а от него капеше вода. Мигът се проточи като гума, разтегната сякаш до безкрай.

Изведнъж Иохаид скочи на крака, поемайки си рязко дъх, без да обръща внимание на меча на Даяна, която следваше всяко негово движение.

— Фал. Мъртъв е.

— Невъзможно — заяви Карн. — Невъзможно. Един Ездач не може да умре.

Ала Етарлам нададе висок, пронизителен вик и мечът му издрънча на земята, когато ръката му се вдигна към сърцето.

— Няма го — простена. — Усещам го. Брат ни го няма.

— Един Ездач е преминал в Земите на сенките — каза Гуин. — Искате ли да надуя рога си за него?

Въпреки че според Кит предложението на Гуин бе прозвучало съвсем искрено, Иохаид изръмжа и понечи да се нахвърли върху него, ала мечът на Даяна докосна гърлото му, изтръгвайки кръв. Тежки капки потекоха по острието.

— Достатъчно! — отсече Карн. — Гуин, ще си платиш за това предателство. Етар, Иохаид, до мен. Трябва да отидем при братята и сестра си.

Даяна свали меча си и Иохаид мина покрай нея, за да се присъедини към другите двама Ездачи. Те скочиха във въздуха, високо, високо над площадката, където сграбчиха гривите на искрящите си бронзови коне и ги възседнаха.

Докато се отдалечаваха в галоп, гласът на Иохаид отекваше в ушите на Кит.

Познавам те. Познавам лицето ти.

Докато се върнат в къщурката, Ема цялата трепереше — смесица от студа и реакцията на битката. Косата и дрехите бяха залепнали за нея и тя подозираше, че прилича на удавен плъх.

Подпря Кортана на стената и изтощено се зае да свали подгизналото си яке и обувки. Усети как Джулиън заключи вратата зад тях, усети как тръгна из стаята. Усети и топлина. Трябва да беше запалил огъня по-рано.

Миг по-късно усети как притискат нещо меко в ръцете й. Джулиън стоеше пред нея с непроницаемо изражение и й подаваше позахабена хавлия. Ема я взе и се залови да избърше косата си.

Джулс все още беше с мокрите си дрехи, макар че беше бос и бе успял да си метне сух пуловер. Вода блещукаше по крайчетата на косата му, по връхчетата на ресниците му.

Мислите на Ема се върнаха към дрънченето на мечове, красотата във вълнението на битката, морето и небето. Зачуди се дали така се беше чувствал Марк с Дивия лов. Когато няма нищо между теб и природните стихии, е лесно да забравиш, онова, което ти тежи.

Спомни си кръвта върху Кортана, кръвта, шурнала от тялото на Фал, сливаща се с дъждовната вода. Бяха изтърколили трупа под една надвиснала скала, тъй като не искаха да го оставят там, на произвола на стихиите, макар него вече да не го беше грижа за нищо.

— Убих един от Ездачите — почти прошепна тя.

— Беше принудена. — Ръката на Джулиън стискаше рамото й, пръстите му се впиваха в него. — Ема, това беше битка на живот и смърт.

— Клейвът…

— Клейвът ще прояви разбиране.

— Но не и феите. Не и Тъмният крал.

По лицето на Джулиън пробяга едва забележима усмивка.

— Не мисля, че той и така ни харесва особено.

Ема си пое напрегнато дъх.

— Фал те беше притиснал до ръба на канарата. Мислех, че ще те убие.

Усмивката на Джулиън се стопи.

— Съжалявам. Бях скрил арбалета там по-рано…

— Не знаех — каза Ема. — Мое задължение е да усещам какво се случва с теб по време на битка, да го разбирам, да предугаждам ходовете, ала не знаех. — Тя захвърли хавлията, която се приземи на пода в кухнята. Чашата, която Джулиън бе счупил по-рано, я нямаше. Трябва да беше изхвърлил парчетата.

В гърдите й се надигна отчаяние. Нищо, което бе опитала, не се бе получило. Намираха се в съвсем същото положение, в което и преди, само че Джулиън не го знаеше. Само това се беше променило.

— Толкова отчаяно се опитах — прошепна тя.

Джулиън сбърчи учудено лице.

— В битката? Ема, ти стори всичко по силите си…