Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Синьото на очите му почти бе изчезнало зад зениците му, толкова огромни бяха те.

Преди, на плажа, не бе знаела какво ще се случи. Как ще бъде между тях. Ала сега знаеше. Има неща в живота, които не можеш да откажеш. Никой не притежаваше толкова желязна воля.

Никой.

Кимаше, без дори да си дава сметка, че го прави.

— Джулиън, да — каза. — Да.

Чу как от него се изтръгна почти агонизиращ звук. В следващия миг ръцете му бяха върху хълбоците й и той я повдигна, приковавайки я между стената и тялото си. Усещането бе отчаяно, като края на света, и Ема се зачуди дали щеше да дойде време, когато нямаше да бъде така, когато щеше да бъде меко и бавно, тихо и любящо.

Джулиън я целуна яростно и пропъди всяка мисъл за нежност, всяко желание за нея от главата й. Съществуваше единствено това, той — шепнещ името й, докато сваляха дрехите, които трябваше да бъдат свалени. Дишаше на пресекулки, тъничък слой пот караше кожата му да лъщи, влажната му коса бе залепнала за челото. Той повдигна Ема още по-високо и се притисна към нея толкова бързо, че тялото му се сблъска с нейното. Ема чу накъсания стон, изтръгнал се от гърлото му и когато той вдигна лице, с потъмнели от желание очи, тя се взря в него.

— Добре ли си? — прошепна Джулиън.

Ема кимна.

— Недей да спираш.

Устата му намери нейната, несигурна, ръцете му трепереха върху тялото й. Ема усещаше, че се бори за всяка секунда на самоконтрол. Искаше й се да му каже, че всичко е наред, ала способността да говори я беше напуснала. Чуваше как вълните отвън се разбиват яростно в скалите; затвори очи и го чу да казва, че я обича, а после ръцете й се обвиха около него, задържайки го, докато коленете му се подкосяваха и те се свлякоха на пода, вкопчени един в друг, като единствените оцелели на кораб, разбил се в подводните скали на далечен, легендарен бряг.

Лесно намериха Тави, Рафи и Макс. Бяха оставени на грижите на Бриджет, която ги забавляваше, като им позволяваше да дразнят Джесамин, така че тя да събаря неща от високите рафтове, което на свой ред предизвика лекция от Магнус, озаглавена „Не дразнете призраците".

За сметка на това Дру не се виждаше никъде. Не беше в стаята си, нито се криеше в библиотеката или в гостната, децата също не я бяха виждали. Вероятно Джесамин би могла да им помогне, но според Бриджет тя се врътнала и си отишла, след като на децата им омръзнало да я дразнят, пък и така или иначе обичала да си говори единствено с Кит.

— Дру не би излязла от Института, нали? — Марк крачеше по коридора, отваряйки врата след врата. — Защо би сторила нещо такова?

— Марк. — Кийрън го улови за раменете и го обърна към себе си. Китката на Кристина туптеше, сякаш тревогата на Марк се предаваше и на нея през магическата връзка.

Разбира се, между Марк и Кийрън имаше друг вид връзка. Връзката на споделената история и чувства. Кийрън го държеше за раменете, насочил цялото си внимание към него, така, както правеха елфите. И Марк се отпусна, мъничко, част от напрежението напусна тялото му.

— Сестра ти е тук — заяви Кийрън. — И ние ще я намерим.

— Ще се разделим и ще отидем да я търсим — каза Алек. — Магнус…

Магнус вдигна Макс на ръце и се отдалечи по коридора, следван от другите две деца. Останалите се уговориха да се срещнат в библиотеката след двайсет минути. Всеки от тях щеше да претърси различна част от Института — на Кристина се падна западната, което я отведе в балната зала на долния етаж.

Щеше й се да не беше така — спомените за това, как танцува тук с Марк, а после с Кийрън, бяха объркващи и разсейващи. А точно сега не биваше да се разсейва; точно сега трябваше да открие Дру.

Пое по стълбите… и замръзна. Там, на площадката, стоеше Друзила, облечена в черно, кестенявите й плитки бяха вързани с черна панделка. Тя обърна пребледняло, тревожно лице към Кристина.

— Чаках те.

— Всички те търсят! — каза Кристина. — Тай и Ливи…

— Знам. Чух. Слушах ви — рече Дру.

— Но ти не беше в библиотеката…

— Моля те. — прекъсна я Дру. — Трябва да дойдеш с мен. Нямаме много време.

Тя се обърна и забърза по стъпалата. След миг Кристина я последва.

— Дру, Марк се тревожи. Ездачите са ужасяващо опасни. Той трябва да знае, че си добре.

— Ще отида да му кажа след минутка. Но първо трябва да дойдеш с мен.

— Дру…

Бяха стигнали до коридора, където се намираха повечето от спалните за гости.

— Виж — каза Дру. — Просто трябва да го направиш, окей? Ако се опиташ да извикаш Марк, кълна ти се, че в Института има места, където мога да се крия в продължение на дни, без да ме намерите.