Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Какво искам? Искам да знаеш какво е. Какво е да се измъчваш непрекъснато, денем и нощем, да жадуваш отчаяно нещо, което знаеш, че никога няма да имаш, нещо, което дори не те иска в замяна. Да знаеш какво е да разбереш, че решението, взето, когато си бил на дванайсет години, означава, че никога няма да имаш единственото на света, което би могло да те направи истински щастлив. Искам да мечтаеш и да копнееш, и да си обсебена от едно-единствено…

— Джулиън… — ахна тя; отчаяно искаше да го спре, да спре всичко това, преди да е станало твърде късно.

— … както правя аз с теб ! — довърши той, процеждайки думите почти свирепо. — Както правя аз с теб, Ема. — Гневът като че ли го напусна изведнъж; сега трепереше, сякаш в плен на шок. — Мислех, че ме обичаш — почти прошепна той. — Не знам как можах да сбъркам така.

Сърцето на Ема се пръсна. Тя се извърна, извърна се от погледа в очите му, от гласа му, от късчетата, на които се разпиляха всичките й грижливо изготвени планове. Отвори рязко вратата… чу как Джулиън извика името й, но вече бе изскочила в бурята навън.

Хребетът на Чейпъл Клиф беше като кула насред водовъртеж, издигащ се към небето, заобиколен от три страни от кипящия казан на океана.

Сивото небе, набраздено от черни ивици, бе надвиснало като скала над градчето и морето отвъд. Водата в пристанището се беше покачила и бе издигнала рибарските лодки до нивото на прозорците покрай кея. Малко корабче подскачаше, подмятано от вълните.

Вълни връхлитаха и канарата, хвърляйки бели пръски във въздуха. Ема стоеше насред водната вихрушка, заобиколена от миризмата на море, а над нея небето се раздираше, прорязвано от мълнии.

Тя разпери ръце. Имаше чувството, че светкавиците изригват в нея, в скалите под краката й, във водата, която се лееше на сиво-зелени, почти вертикални пелени. Навсякъде около нея гранитните колони, на които дължеше името си Чейпъл Клиф, се издигаха като каменна гора, като върховете на корона. Скалата под краката й беше хлъзгава от влажния мъх.

Открай време обичаше бурите — обичаше експлозиите, разкъсващи небето, обичаше тяхната оголваща душата свирепост. Беше изскочила от къщурката, без да мисли, просто трябваше да се махне, преди да е казала на Джулиън всичко, което той не биваше да узнае. Нека си мисли, че никога не го бе обичала, че е разбила сърцето на Марк, че не притежава чувства. Нека я мрази, ако това означаваше, че ще живее и ще бъде добре.

И може би бурята щеше да я пречисти, да отмие от ръцете й кръвта от сърцата и на двама им.

Ема тръгна надолу по склона. Скалата стана по-хлъзгава и тя спря, за да си нарисува руна за равновесие. Стилито се плъзна по мократа й кожа. От това по-ниско място тя виждаше пещерите и вирчетата на прилива, заляти от разпенена бяла вода. Мълнии прорязваха хоризонта; тя вдигна лице, за да вкуси соления дъжд и чу далечния звук на рог.

Вдигна рязко глава. Беше чувала подобен звук и друг път, веднъж, когато пратениците на Дивия лов бяха дошли в Института. Това не беше човешки рог. Звукът отекна отново, дълбок и студен, и самотен, и Ема се закатери трескаво по пътеката, към върха на хълма.

Видя облаци, подобни на огромни сиви камъни, да се сблъскват в небето, а когато се разделиха, лъч златна светлина огря бушуващата повърхност на океана. Над пристанището се появиха черни точици… птици? Не, бяха прекалено големи, за да бъдат морски птици, а и никоя птица не би излязла в подобно време.

Черните точки идваха към нея, все по-близо и по-близо, така че тя вече можеше да различи очертанията им — ездачи. Четирима ездачи, обгърнати в искрящ бронз, носещи се през небето като комети.

Не бяха Дивият лов. Разбра го на мига, без дори да знае как. Бяха твърде малко и твърде тихи. Дивият лов яздеше с гръм и трясък, докато бронзовите ездачи се носеха към нея така безшумно, сякаш бяха изтъкани от облаци.

Би могла да побегне към къщурката, помисли си, но по този начин би насочила вниманието им към Джулиън, пък и те бяха обърнали конете си така, че да й пресекат пътя към къщата на Малкълм. Движеха се с невероятна бързина. Щяха да достигнат скалата след броени секунди.

Дясната й ръка се сключи около дръжката на Кортана. Извади я почти несъзнателно и усещането на оръжието в десницата й я успокои, забави пулса й.

Ездачите вече бяха над нея и за миг Ема остана поразена от причудливата им красота — толкова отблизо, конете сякаш не бяха истински, прозрачни като стъкло, изтъкани от струйки облаци и влага. Те се завъртяха във въздуха и се спуснаха надолу, като чайки към плячката си. В мига, в който копитата им докоснаха земята, изригнаха, превръщайки се в морски пръски, вода, която изчезна, оставяйки само четиримата ездачи.