Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Ема си спомни колко много баща й обичаше бурите на морския бряг. Спомни си как я държи в прегръдките си, докато над залива Санта Моника отекваха гръмотевици, и й разказва, че когато удари плажа, мълнията стопява пясъка и го превръща в стъкло.

Струваше й се, че отново чува онзи тътен в ушите си, по-силен от грохота на морето, което се надигаше, връхлитайки яростно върху скалите от двете страни на пристанището. По-силен от дишането й, докато двамата с Джулс бързаха по влажната, хлъзгава пътека, водеща към къщурката и се мушнаха вътре миг преди небето да се продъни и водата да се излее като от рухнала язовирна стена.

Всичко в къщурката изглеждаше почти ужасяващо със своята обикновеност. Чайникът — почиващ тихо върху печката. Чашите за кафе и чай и празните чинии, пръснати върху килимчето пред камината. Пуловерът на Джулиън на пода, където Ема го бе направила на топка и бе заспала върху него, използвайки го като възглавница.

— Ема? — Джулиън се облягаше на кухненския остров. По лицето му имаше капчици вода, косата му се къдреше както винаги, когато беше влажна. Имаше изражението на човек, събиращ сили за нещо, за някаква ужасна новина. — Не каза нито дума, откакто си тръгнахме от църквата.

— Влюбен си в мен. Все още.

Каквото и да беше очаквал, определено не беше това. Ръцете му, посягащи към ципа на якето, замръзнаха във въздуха. Ема видя движението на гърлото му, когато преглътна.

— За какво говориш?

— Мислех, че вече не ме обичаш. — Тя си свали палтото и посегна да го закачи до вратата, ала ръцете й трепереха и то падна на пода. — Само че не е вярно, нали?

Чу как той си пое дъх, бавно и с усилие.

— Защо го казваш? Защо сега?

— Заради църквата. Заради онова, което се случи. Изгорихме една църква, Джулиън, стопихме камъни .

Джулиън дръпна яростно ципа на якето си и го запрати настрани. То отскочи от един от кухненските шкафове. Отдолу, тениската му беше подгизнала от пот и дъжд.

— Какво общо има това с каквото и да било?

— Има общо с… — Ема не довърши, гласът й трепереше. — Ти не разбираш. Не можеш.

— Имаш право. — Той отиде в средата на стаята, обърна се и ритна, неочаквано и яростно, една от чашите на пода. Тя полетя и се разби в насрещната стена. — Не разбирам. Не разбирам нищо от това, Ема. Не разбирам защо изведнъж реши, че не ме искаш, че искаш Марк, а после реши, че не искаш и него и го заряза пред всички, сякаш е нищо. Какво, по дяволите, си мислеше…

— Защо те е грижа? — попита тя. — Защо те е грижа какво изпитвам към Марк ?

— Защото исках да го обичаш. — Лицето на Джулиън имаше цвета на пепелта в камината. — Защото, ако захвърли мен и всичко, което имахме, исках да е заради нещо, което означава повече за теб, заради нещо истинско, ала може би нищо от това не е било истинско за теб…

— Не е било истинско за мен ? — Гласът на Ема изскочи от гърлото й с такава сила, че й причини болка. Струваше й се, че във вените й пращят електрически искри, които я пронизваха и подклаждаха яростта й, ала тя не беше ядосана на Джулс, беше ядосана на себе си, на целия свят, задето им причиняваше това, задето само тя знаеше истината, задето я бе направил пазителката на тази отровна тайна. — Не знаеш за какво говориш, Джулиън Блекторн! Не знаеш от какво трябваше да се откажа, какви причини имах да го сторя, не знаеш какво се опитвам да направя…

— Какво се опитваш да направиш? Как ще обясниш онова, което направи? Това, че разби сърцето ми, че разби сърцето на Камерън, сърцето на Марк? — Лицето му се разкриви. — Пропуснах ли някого, още някой, чийто живот искаш да съсипеш завинаги?

— Животът ти не е съсипан. Все още си жив. Можеш да имаш хубав живот! Ти целуна онова елфическо момиче…

— Тя беше лиананши! Двойница! Мислех, че си ти!

— О. — За миг Ема се вкамени. — О.

— Да, о . Наистина ли мислиш, че ще се влюбя в някой друг ? Наистина ли мислиш, че бих могъл. Аз не съм ти. Не мога да се влюбвам в някой нов всяка седмица. Ще ми се да не беше ти, Ема, но си ти, винаги ще бъдеш ти, така че не ми казвай, че животът ми не е съсипан, когато и представа си нямаш!

Ема удари глава в стената, толкова силно, че мазилката се напука. Усети болката сякаш от много далеч. Надигна се кипяща, черна вълна на отчаяние, която заплашваше да я удави.

— Какво искаш от мен, Джулс? — попита тя. — Какво искаш да сторя?

Джулиън направи крачка към нея; лицето му изглеждаше така, сякаш бе изваяно от мрамор или нещо още по-кораво, още по-неподатливо.