Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Джулиън протегна стилито си и нарисува руна върху камъка. Тя проблесна, обвита за миг от миниатюрни пламъчета. Огън. Ала пламъчетата угаснаха бързо, погълнати от камъка.

— Сложи ръце върху мен — каза той.

— Какво? — Ема не беше сигурна, че го е чула добре.

— Ще помогне, ако се докосваме — рече той делово. — Сложи ръце на гърба ми, или пък на раменете ми.

Ема се приближи зад него. Той беше по-висок — да сложи ръце на раменете му, би означавало да се протегне неудобно. Толкова близо тя усещаше движението на гърдите му, когато си поемеше дъх, виждаше мъничките лунички на тила му там, където вятърът разделяше косата му. Извивката на широките му рамене, преливаща в тесния кръст и бедрата му, дължината на краката му.

Сложи ръце на кръста му, сякаш се возеше зад него на мотоциклет — под якето, но над тениската. Усещаше топлината на кожата му през памучната материя.

— Добре — каза и дъхът й раздвижи косата му; по кожата му премина тръпка. Ема я усети и преглътна. — Давай.

Притвори очи, когато стилито задраска по стената. Той ухаеше на окосена трева, в което нямаше нищо чудно, при положение че допреди малко се беше търкалял в нея със съпротивляващото се писки.

— Защо никой не би поискал да ги чуе? — попита тя.

— Да чуе какво? — Джулиън се изправи на пръсти, при което тениската му се вдигна и ръцете на Ема се озоваха върху голата му кожа, обтегната върху железни мускули. Дъхът й секна.

— Всяко изявление, което би имал да направиш, ами, за каквото и да било — рече Ема, докато той отново стъпваше на земята; сега ръцете й бяха оплетени в тениската му. Тя вдигна очи към втората руна за огън: тази беше по-дълбока, по-тъмна и пламъците по краищата й грееха ярко. Камъните около нея започнаха да се пропукват…

И огънят угасна.

— Може и да не се получи. — Сърцето на Ема се блъскаше в гърдите й. Искаше да се получи и едновременно с това — не го искаше. Руните им би трябвало да бъдат по-силни, когато ги създадат заедно, така беше с всички парабатаи. Ала тази сила си имаше предел. Освен ако двамата парабатаи не бяха влюбени. От думите на Джем бе прозвучало така, сякаш тогава силата им би могла да бъде почти безпределна… би могла да нараства, докато не ги унищожи.

Джулиън вече не я обичаше — нали бе видяла начина, по който целуваше онова елфическо момиче. И все пак, трудно щеше да бъде да види неоспоримото доказателство с очите си.

Ала може би така беше най-добре. По-добре бе да се изправи срещу истината възможно най-скоро.

Тя плъзна ръце, сключвайки ги върху стомаха му, и се притисна в него, гърдите й бяха долепени до гърба му. Усети как той се напрегна от изненада.

— Опитай още веднъж. Бавно.

Чу как дишането му се учести. Ръката му се вдигна и стилито започна да рисува още една руна върху камъка.

Инстинктивно, ръцете й се вдигнаха към гърдите му и тя чу как стилито засече и прескочи върху камъка. Сложи длан върху сърцето му и го усети как тупти, как се удря в гърдите му.

Пулсът на Джулиън. Колко пъти го беше чувала или усещала да се блъска в нея като връхлитащ влак. Когато беше на шест години, беше паднала от стената, на която се беше покатерила, и Джулиън я беше уловил. Бяха тупнали заедно на земята и тя бе чула ударите на сърцето му. Помнеше пулса в гърлото му, докато държеше Меча на смъртните в Залата на Съвета. Надбягваха се по брега и след това тя слагаше пръсти върху китката му, за да премери пулса му. Синкопираният ритъм на сърцата им, слял се в пълен синхрон по време на парабатайската церемония. Ревът на кръвта му, докато я изнасяше от океана. Равномерните удари на сърцето му, когато отпусна глава върху гърдите му онази нощ.

Тялото й потрепери от силата на спомена и тя почувства как силата й прелива в Джулиън, увеличавайки могъществото на руната като камшик през ръката, пръстите, стилито му. Огън .

Джулиън си пое рязко дъх и изпусна стилито; върхът му грееше в червено. Дръпна се назад и Ема свали ръце от него. Едва не падна, но той я улови, издърпвайки я в двора на църквата, настрани от сградата. Запъхтени, двамата се взряха в нея: руната, която Джулиън беше нарисувал върху стената, беше прогорила самия камък. Гредите, с които бяха заковани прозорците, започнаха да скърцат и от тях изскочиха оранжеви огнени езици.

Джулиън погледна към Ема. Огънят пращеше и хвърляше искри в очите му, нещо повече от отражение.

— Ние направихме това — каза, извисявайки глас. — Ние го направихме.

Ема просто се взираше в него. Беше се вкопчила в ръцете му, над лактите, мускулите му — твърди под пръстите й. Джулс като че ли бе огрян отвътре, гореше от вълнение. Кожата му беше гореща под допира й.