Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Май съм поел част от човешката ви импулсивност — отвърна Кийрън.

Звучеше изненадан от себе си. Смилявайки се над него, Кристина свали ръце от шията му.

Посегна към вратата, но в същия миг тя се отвори и отвътре се разля светлина. Марк стоеше на прага и ги гледаше слисано.

— Къде бяхте? В името на Ангела… Кийрън… Кристина… — Той посегна, сякаш за да я поеме от ръцете на Кийрън.

— Всичко е наред — увери го Кристина. — Мога да се държа на краката си.

Кийрън я пусна внимателно на земята. Болката в ръката й вече отслабваше, макар че от вида на китката на Марк (зачервена, подпухнала, обрамчена от кръв) я изпълни чувство на вина. Толкова трудно бе да повярва, дори сега, че болката, която изпитваше, бе и негова; че когато тя кървеше, кървеше и той.

Пръстите на Марк се плъзнаха по ръкава, който вече се вкоравяваше от засъхващата кръв на Ерек.

— Всичката тази кръв… не е само китката… и защо бихте излезли, който и да било от вас…?

— Не е нейната кръв — каза Кийрън. — А на брат ми.

Вече бяха в преддверието. Кийрън посегна зад себе си и бутна решително вратата, която се затвори с трясък. Над тях Кристина чу стъпки. Някой бързаше да слезе на долния етаж.

— Брат ти? — повтори Марк. Кръвта не личеше толкова върху тъмните дрехи на Кийрън, ала Марк се загледа по-внимателно и видя пръските кръв по шията и бузата му. — Имаш предвид… Адаон?

Кийрън го погледна смаяно.

— Отидох да се срещна с него, за да обсъдим обвързващата магия и евентуалното му възкачване на престола.

— И беше пролята кръв? Но защо? — Марк докосна нежно бузата на Кийрън. — Ако знаехме, че ще има битка, никога не бихме предложили да говориш с него от наше име. И защо отиде сам? Защо не ми каза или не ме взе със себе си?

Кийрън затвори очи, само за миг, притискайки буза до дланта на Марк.

— Не исках да те излагам на опасност — каза тихо.

Марк срещна очите на Кристина над рамото му.

— Не беше Адаон този, който искаше да се бие — обясни тя, разтърквайки китката си. — А Ерек.

Кийрън отвори очи и свали нежно ръката на Марк от лицето си, преплитайки пръсти в неговите, докато го правеше.

— Трябва да е проследил Адаон до мястото на срещата ни. Така и нямах възможност да обясня на Адаон какви планове имаме за него и престола. — Очите му потъмняха. — Марк, има нещо, което трябва да знаеш…

Магнус нахълта във вестибюла, следван от Алек. И двамата бяха останали без дъх.

— Какво става? — попита Алек.

— Къде са децата? — попита Кийрън в отговор. — Малките и синьото момче с рогцата?

Алек примига.

— Бриджет ги гледа. Защо?

— Ще ви обясня в по-големи подробности, когато мога. Засега обаче трябва да знаете, че баща ми е изпратил Седмината ездачи да открият Черната книга и те са тук, в Лондон. Предполагам смята, че местонахождението й е известно на обитателите на Института. Опасността е голяма. Засега сме на сигурно място между тези стени, но…

Марк беше пребледнял.

— Само че Ливи и Тай не са между тези стени. Заедно с Кит отидоха да донесат съставките за развалянето на обвързващата магия. Някъде в града са.

Всички заговориха един през друг, Алек задаваше въпроси, Магнус жестикулираше. Ала болката и шокът, не само нейните, но и на Марк, премрежваха зрението на Кристина, колкото и тя да се мъчеше да запази съзнание. Опита се да каже нещо, ала думите изчезнаха, всичко й се изплъзна и тя политна в сенките.

Не бе сигурна дали Марк или Кийрън я улови, докато падаше.

Дъждовни облаци бяха покрили синьото небе над Лондон. Тай, Кит и Ливи бяха решили да се върнат пеша от магазина на Хипатия, след като взеха съставките за Магнус, вместо да чакат на нервничещата, измокрена до кости опашка.

Кит се забавляваше, като стъпваше в локвите по пътеката, която лъкатушеше като гранитна змия покрай Темза. Докато минаваха покрай Лондонската кула, Тай им беше показал Портата на предателите, през която някога осъдените престъпници влизали, за да им отсекат главите.

Ливи беше въздъхнала.

— Ще ми се Дру да беше с нас. Това наистина щеше да й хареса. Напоследък почти не излиза от стаята си.

— Според мен се страхува, че ако го направи, ще й тръснат да гледа децата — отвърнал бе Кит. Не бе сигурен дали все още има ясна представа за Дру — по-скоро само някакъв неясен образ: кръгло лице, зачервени бузи и цял куп черни дрехи. И тя имаше Блекторновските очи, но те обикновено бяха приковани в нещо друго.

— Аз мисля, че има някаква тайна — рече Ливи. Бяха подминали Милениъм Бридж, дълга желязна лента, простираща се над реката, и сега наближаваха един по-стар на вид мост, боядисан в червено и сиво.