Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Ти ще им кажеш ли?

Адаон придърпа качулката над лицето си. Беше излязъл вятър — студена, пронизваща вихрушка, от която наметалото на Адаон плющеше като крила.

— Върви, Кийрън. Върни се на сигурно място в Института.

И той се наведе над тялото на Ерек, което се бе изкривило под грозен ъгъл, а кръвта му шуртеше между камъните и тревата. Докато Адаон коленичеше, Кийрън се отправи към изхода на парка… и спря.

Обърна се бавно и погледна към Кристина.

— Няма ли да дойдеш?

— Да. — Това че гласът й не трепна, учуди и самата нея, ала тялото й я издаде — когато се изправи, мъчителна болка прониза ръката й и се разля по нея, принуждавайки я да се превие надве и да си поеме рязко дъх.

Миг по-късно усети две ръце върху себе се, не особено нежни, и почувства как я вдигат от земята — Кийрън я беше взел в прегръдките си и я изнасяше от парка.

Кристина остави ръцете си да увиснат надолу, тъй като не знаеше какво да прави с тях. Беше изгубила дар слово. Въпреки танца предишната нощ, бе адски странно Кийрън да я държи по този начин. Тогава Марк също беше там… а сега бяха сами.

— Не ставай глупава — каза Кийрън. — Сложи ръце около врата ми. Не искам да те изпусна и после да трябва да обяснявам на Марк.

Тя ми е… и Марк…

Какво ли бе възнамерявал да каже, зачуди се. Марк би се ядосал? Марк би бил разочарован? Тя ми е приятелка?

Не, невъзможно бе да е възнамерявал да каже това. Кийрън не я харесваше. Сигурна беше. А може би не беше казал нищо такова. Болката започваше да размива спомените й.

Поеха по улица, където осветлението като че ли се сменяше от газово в електрическо. Светлини блещукаха в прозорците над тях. Кристина обви ръце около врата на Кийрън и преплете пръсти, прехапвайки устни, за да потисне болката от обвързващата магия.

Косата на Кийрън гъделичкаше пръстите й. Беше учудващо мека. Кожата му беше невероятно фина, много повече, отколкото на който и да било човек, като повърхността на полиран порцелан. Кристина си спомни как Марк го целува, притиснат до едно дърво в пустинята, с ръце в косата му, дърпайки яката на пуловера му надолу, за да стигне до кожата, до костите, до тялото му. Усети, че се изчервява.

— Защо ме последва? — попита Кийрън сковано.

— Видях те през прозореца на библиотеката. Помислих си, че бягаш.

— Отидох да се видя с Адаон, както обещах да направя, това е всичко. Пък и — той се изсмя кратко, — къде бих могъл да отида?

— Хората често бягат, дори когато нямат къде да отидат — рече Кристина. — Става въпрос за това, какво можеш да понесеш там, където си.

Думите й бяха последвани от мълчание, достатъчно дълго, та да си помисли, че Кийрън няма намерение да отговори.

— Имам усещането — каза той най-сетне, — че съм причинил нещо лошо на Марк. Нямам представа какво, ала го виждам в очите му всеки път, когато ме погледне. Мисли си, че го крие, но не е така. Макар да е в състояние да лъже с устата си, никога не се научи да крие истината в очите си.

— Ще трябва да попиташ него — рече Кристина. Бяха стигнали до улицата, водеща към Института. Кристина виждаше кулата му да се извисява в далечината. — Какво имаше предвид Адаон, когато каза, че ако станеш крал, ще трябва да се откажеш от Марк?

— Кралят на феите не може да има никакъв контакт. — Той сведе към нея очи, които приличаха на звезди. — Марк лъже за теб. Виждал съм го обаче как те гледа. Снощи, когато танцувахме. Наистина те желае.

— Ти… ти имаш ли нещо против? — попита Кристина.

— Нямам нищо против теб. Мислех, че ще имам, но не е така. У теб има нещо. Ти си красива и мила, и… добра. Не знам защо това би трябвало да променя нещата, но е така.

Звучеше почти учудено. Кристина не каза нищо. Кръвта й цапаше ризата му и гледката беше сюрреалистична. Тялото му беше топло, не студено като мрамор, както тя си представяше открай време, и от него се излъчваше далечен мирис на нощ и гора, чисто ухание, недокоснато от града.

— Марк се нуждае от доброта — рече Кийрън след дълга пауза. — Аз също.

Бяха стигнали до Института и Кийрън изкачи бързо стъпалата… а после спря. Ръцете му се напрегнаха около нея.

Кристина го погледна озадачено, а после осъзна.

— Не можеш да отвориш вратата. Защото не си ловец на сенки.

— Точно така. — Кийрън примигваше срещу вратата, сякаш го беше изненадала.

— Ами ако се беше върнал без мен? — Кристина почувства странен порив да се разсмее, макар че нищо от случилото се не беше смешно, а кръвта на Ерек все още засъхваше по гърба на дрехите й. Зачуди се колко ли пъти щеше да й се наложи да вземе душ, преди да се почувства поне мъничко чиста. — Смятах, че си го обмислил поне дотам.