Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Беше достигнала нефа. Тук сенките бяха още по-гъсти, ала руната й за нощно зрение грееше и й помагаше да вижда в мрака. Различи преобърнатия олтар и огромното петно от засъхнала кръв върху каменния под. На една от близките колони имаше кървав отпечатък от ръка. Изглеждаше нередно и ужасяващо насред църква и Ема си представи един осквернен Институт.

Представи си Себастиан, проливащ кръв на прага на лосанджелиската нефилимска крепост.

Потръпна и само за частица от секундата, докато траеше този спомен, вниманието й беше отклонено. Нещо проблесна в периферията на зрението й в същия миг, в който гласът на Джулиън изригна в ушите й

— Ема, пази се!

Тя се хвърли настрани, избягвайки блещукащата сянка. Приземи се върху прекатурения олтар и се обърна рязко, тъкмо навреме, за да види как пред нея се надига гърчещ се ужас. Беше аленочерен, с цвета на кръв… беше кръв, изтъкан от съсирено, мътно червено, с две горящи бели очи. Ръцете му завършваха с плоски израстъци, като върха на лопата, от които стърчеше един-единствен извит, черен, хищен нокът. От ноктите се процеждаше тънка струйка прозрачна слуз.

Ужасът проговори и от устата му, черна цепка насред аленото лице, покапа кръв.

— Аз съм Сабнок от Туле. Как смееш да се изправиш пред мен, грозно човешко същество?

Ема се изненада, че не я нарече нефилим — повечето демони познаваха нефилимите. Не го показа обаче.

— Колко грубо! Заболя ме.

— Не разбирам думите ти.

Сабнок се плъзна към нея и Ема се дръпна назад към олтара. Усещаше Джулиън някъде зад себе си; знаеше, че е там, без да поглежда.

— Не си единственият — заяви тя. — Тежък товар е, да си саркастичен.

— Кръвта ме привлече тук. Аз съм кръв. Кръв, пролята в гняв и омраза. Кръв, пролята в измамена любов. Кръв, пролята в отчаяние.

— Ти си демон — рече Ема, вдигнала Кортана пред себе си. — Не ме интересува особено защо или как. Искам просто да се върнеш там, откъдето си дошъл.

— Дойдох от кръв и в кръв ще се превърна — каза демонът и скочи, оголил нокти и зъби. Ема дори не си беше дала сметка, че има зъби, ала ето ги и тях, като парчета червено стъкло.

Преметна се назад, правейки салто, което я отнесе далече от чудовището. То се блъсна в олтара със звука на течност, срещнала твърдо тяло. Светът се завъртя около Ема, докато се обръщаше. Беше вледенена до кости, със смразяващото спокойствие на битката, което забавяше всичко друго в света около нея.

Приземи се и се изправи. Демонът бе приклекнал на ръба на олтара и ръмжеше. Скочи отново и този път тя замахна с Кортана.

Мечът не срещна никаква съпротива. Потъна в рамото на създанието и китката и ръката на Ема бяха оплискани в кръв. Лигава, съсирена, скверна кръв. Повдигна й се, докато чудовището се обръщаше като торнадо, замахвайки към нея с подобен на стъкло хищен нокът. Двамата се понесоха по пода на църквата в нещо като танц, а Кортана блещукаше в мрака. Създанието не можеше да бъде ранено — всеки път щом го пронижеше или посечеше, зейналата дупка в миг се затваряше.

Ема не смееше да откъсне очи от демона достатъчно дълго, за да се огледа наоколо за Джулиън. Знаеше, че е там, но й се струваше далеч, сякаш бе отишъл в другата част на църквата. Дори не виждаше далечната, проблясваща звезда на серафимското му оръжие. Джулс , помисли си, малко помощ никак няма да ми навреди.

С раздразнено ръмжене, демонът отново се нахвърли върху нея. Ема замахна, нанасяйки му двоен удар и той изрева — беше му избила няколко зъба. Остра болка прониза ръката й. Тя завъртя меча, стоварвайки го върху главата на чудовището, вдъхвайки насладата от писъците му.

Изведнъж изригна светлина, и Ема политна назад, а очите й запариха. Над нея беше зейнала дупка, като прозорец на автомобилен покрив, плъзгащ се назад. Джулиън се беше покатерил на една от най-високите подпорни греди и ето че лъчите на слънцето нахлуха през отвора и чудовището бе обхванато от пламъци.

То запищя, докато краищата му почерняваха, и политна назад. Разнесе се воня на кипяща кръв. Джулиън скочи от тавана, приземявайки се върху олтара, със стили в едната ръка и серафимско острие в другата.

Ема протегна свободната си ръка към него, онази, в която не стискаше Кортана, и той разбра какво иска, без да е нужно да го изрича. Серафимската кама политна към нея, прорязвайки въздуха като фойерверк. Ема я улови, завъртя я и я заби в отслабеното, горящо чудовище.

С един последен крясък, то се стопи.