Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Той беше спрял до фонтана, а от другия край на парка силует в зелено наметало се приближаваше към него с ленива стъпка. Лицето му беше познато: имаше мека мургава кожа и очи, които блестяха дори в мрака. Ръцете му бяха издължени и тънки; под наметката си носеше жакет, извезан с прекършената корона на Тъмния двор. Адаон.

— Кийрън — заяви той уморено. — Защо ме повика?

Кийрън се поклони лекичко. Кристина усещаше, че е неспокоен. Учуди се, че го познава достатъчно, за да разбере кога е неспокоен. А мислеше, че й е почти непознат.

— Адаон, братко мой. Нуждая се от помощта ти. Нуждая се от познанията ти за магиите.

Братът на Кийрън повдигна вежди.

— На твое място не бих правил магии в мунданския свят, тъмни ми братко. Намираш се сред нефилими, а те няма да одобрят, нито пък магьосниците и тукашните вещици.

— Не искам да направя магия. Искам да я разваля. Обвързваща магия.

— А. И кого обвързва тя?

— Марк — отвърна Кийрън.

— Марк — повтори Адаон, леко насмешливо. — Какво толкова специално има у него, че те е грижа дали е обвързан? Или трябва да бъде обвързан единствено с теб?

— Не бих искал това — заяви Кийрън яростно. — Никога не бих го поискал. Той би трябвало да ме обича по своя воля.

— Обвързването не е любов, макар че е в състояние да разкрие чувства, които иначе биха останали погребани. — Адаон придоби замислено изражение. — Никога не съм си представял, че ще те чуя да говориш така, тъмни ми братко. Когато беше дете, ти вземаше онова, което поискаше, без да се замисляш за цената.

— Никой не остава дете в Дивия лов — заяви Кийрън.

— Твърде жалко, че беше прокуден. От теб би излязъл добър крал след баща ни, а Дворът те обичаше.

Кийрън поклати глава.

— Не бих искал да бъда крал.

— Защото тогава ще трябва да се откажеш от Марк — каза Адаон. — Ала всеки крал се отказва от нещо. Такава е природата на кралската власт.

— Само че кралската власт не е в природата ми. — Кийрън отметна глава назад, за да погледне по-високия си брат. — Смятам, че от теб би излязъл добър владетел, братко. Някой, който да донесе мир в земите ни.

— Не ме повика единствено заради обвързващата магия, нали? Зад всичко това има още нещо. Баща ни вярва, че си се укрил при ловците на сенки, за да избегнеш гнева му; признавам, че и аз мислех така. Има ли още нещо?

— Възможно е — призна Кийрън. — Знам, че никога не би се опълчил срещу баща ни, но знам също така, че не го харесваш и че не смяташ начина, по който управлява, за справедлив. Ако престолът се освободи, би ли приел да седнеш на него?

— Кийрън . Това са неща, за които не говорим.

— Толкова отдавна има само кръвопролития и никаква надежда — рече Кийрън. — Не става дума единствено за моята безопасност. Трябва да ми повярваш.

— Какво кроиш, Кийрън? В какви неприятности си се забъркал този път?

Една ръка запуши устата на Кристина, а друга се обви около нея, задържайки я неподвижна. Тялото й се изопна от изненада и тя усети как хватката, която я стискаше, се затегна. Отметна глава назад и темето й се удари в нечие лице. Разнесе се вик на болка.

— Кой е там? — Адаон се обърна рязко, сложил ръка върху дръжката на оръжието си. — Покажи се!

Нещо се притисна в гърлото на Кристина… нещо дълго и остро. Острието на нож. Тя замръзна.

— Да се махаме — прошепна Ема. Не попита Джулиън какво според него бе имала предвид Анабел. Подозираше, че и двамата знаят.

Нещо тъмно и хлъзгаво се плъзна по трансепта, нещо, движещо се с гротескна плавност. Стаята притъмня. Ема сбърчи нос — изведнъж се разнесе гнилата воня на демонско присъствие, сякаш бе отворила кутия, пълна с ужасни сушени цветя.

Пребледнялото лице на Джулиън грееше в мрака. Той смачка писмото в ръката си и двамата заотстъпваха предпазливо към изхода на църквата на блещукащата светлина на серафимското оръжие. Бяха прекосили половината помещение, когато отекна оглушителен трясък — масивната двукрила врата се бе затворила.

До слуха на Ема достигна далечният кикот на писки.

Обърнаха се рязко в същия миг, в който олтарът се прекатури и рухна на пода с разтърсващ тътен.

— Ти върви наляво — прошепна Ема. — Аз ще тръгна надясно.

Джулиън сви безмълвно настрани, ала Ема все така усещаше присъствието му наблизо. На път към църквата, на едно място с изглед към залива Талан и синия океан, бяха спрели, за да си сложат руни и сега руните й се събудиха за живот, докато тя поемаше покрай редица пейки от вътрешната страна на стената.