Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Кит усети как през тялото му сякаш премина ток. Не разбираше особено от птици, ала тази беше изваяна от лъскав черен камък. И приличаше на рисунките, които бе виждал на гарвани.

Тай вдигна ръка и прокара пръсти по каменната птица.

Разнесе се изщракване, последвано от скърцане на панти. Кит побърза да се приближи и видя как Тай отваря малка дупка на гърба на птицата.

— Има ли нещо вътре?

Тай поклати глава.

— Празно е.

Извади сгънат лист хартия от джоба си, пусна го вътре и отново затвори.

Кит се закова на място.

— Остави съобщение.

Тай кимна. Беше сгънал рисунката и я прибра в джоба си. Ръката му се люлееше до тялото, стиснала руническия камък: светлината му беше приглушена, но лунните лъчи бяха достатъчни, за да виждат.

— За Анабел? — попита Кит.

Тай се поколеба.

— Недей да казваш на никого — рече най-сетне. — Беше просто идея, която ми хрумна.

— Умно. Наистина умно… не мисля, че някой друг би се досетил за статуята. Не мисля, че някой друг би могъл да се досети.

— Може да се окаже, че няма значение — отбеляза Тай. — В такъв случай ще съм се провалил. И предпочитам никой да не узнае. — Той започна да си мърмори тихичко, както правеше понякога.

— Аз ще знам.

Тай спря да си мърмори.

— Нямам нищо против ти да знаеш.

Кит искаше да го попита защо, искаше го страшно силно, но Тай изглеждаше така, сякаш и той не беше сигурен в отговора. И още си мърмореше, все същия тих поток от думи, който беше нещо средно между шепот и песен.

— Какво си казваш? — попита Кит най-сетне; не беше сигурен дали бе правилно да го стори, но то беше по-силно от него.

Тай погледна към луната изпод мигли. Бяха гъсти и тъмни, почти като на дете, и придаваха на лицето му невинно изражение, което го караше да изглежда по-млад… странен ефект, който контрастираше с почти плашещо острия му ум.

— Просто думи, които харесвам — отвърна. — Когато си ги повтарям, умът ми… утихва. Това дразни ли те?

— He! — побърза да го увери Кит. — Просто ми беше интересно кои думи харесваш.

Тай прехапа устна и за миг Кит си помисли, че няма да каже нищо.

— Не е значението, само звученето — обясни той. — Стъкло, близнак, ябълка, шепот, звезди, кристал, сянка, ритъм. — Извърна очи от Кит, трепереща фигурка в прекалено голям суитшърт, с черна коса, която поглъщаше лунната светлина.

— Шепот е една от моите. — Кит направи крачка към него и го докосна лекичко по рамото. — Облак, тайна, магистрала, ураган, огледало, замък, тръни.

— Блекторн — заяви Тай с ослепителна усмивка и в този миг Кит разбра, че каквото и да си беше казвал през последните няколко дни за това, как ще избяга, беше лъжа. И може би именно на тази лъжа бе реагирала Ливи, когато му се беше сопнала пред магическия магазин предишния ден — зрънцето в собственото му сърце, което му нашепваше, че все пак може и да си тръгне.

Ала вече знаеше как да я успокои. Нямаше да напусне ловците на сенки. Никъде няма да отиде. Защото от сега нататък, където бяха семейство Блекторн, там щеше да бъде и неговият дом.

Когато се събуди на следващата сутрин, Ема установи, че бе успяла да не се върже на възел около Джулиън насън. Което беше напредък. Може би защото цяла нощ й се присънваха ужасии, в които отново виждаше баща си и той смъкваше лицето си, разкривайки Себастиан Моргенстърн отдолу.

— Люк, аз съм баща ти — измърмори и чу как Джулиън се засмя тихичко. Тя стана и отиде да намери бойното си облекло, за да не се налага да гледа как се надига, очарователно сънен и разрошен. Преоблече се в кабинета, докато Джулиън вземаше душ и си навличаше дрехите. Закусиха набързо с препечени филийки и сок и отидоха да намерят Анабел.

Докато стигнат до църквата Портхалоу, вече беше почти обяд и слънцето се беше издигнало високо в небето — очевидно това, което беше близо за пискитата, човеците едва ли биха нарекли така. Макар че Ема непрекъснато чуваше високото гласче на пискито в главата си. Убийствено близо , казало бе то. Каквото и да означаваше това, на нея не й харесваше.

Църквата беше построена върху скала, надвиснала над един нос, вдаден в морето, което се разпростираше във всички посоки като матовосин килим. Облаци плаваха по небето, като памучни топчета, които някой бе пръснал навсякъде. Въздухът беше пълен с жужене на пчели и ухание на късни диви цветя.

Земята около църквата беше напълно обрасла, ала самата сграда беше в прилично състояние, въпреки че беше изоставена. Прозорците бяха грижливо заковани, а на входната врата висеше табела с надпис ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ: ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО. Недалече от църквата имаше малко гробище, чиито сиви, измити от дъждовете надгробни камъни едва се виждаха в избуялата трева. Единствената квадратна кула на църквата изпъкваше самотно на фона на небето. Ема намести Кортана на гърба си и погледна към Джулиън, който се мръщеше на телефона й.