Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Естествено, след това те просто се бяха разотишли по стаите си: Кийрън — спокойно, Марк и Кристина — разтърсени. Кристина часове наред бе лежала, без да може да заспи, приковала поглед в тавана, чудейки се в какво се беше забъркала.

Тя остави книгата с въздишка. Не помагаше това, че беше сама в библиотеката — Магнус час по час ходеше до лечебницата, където Марк му помагаше да приготвят необходимото за развалянето на обвързващата магия, а Дру помагаше на Алек да се грижи за децата в една от стаите за гости. Ливи, Тай и Кит бяха отишли да вземат необходимите съставки от магазина на Хипатия Векс. Бриджет ту влизаше, ту излизаше, натоварена с подноси със сандвичи и чай, мърморейки си, че се скъсва от работа и че къщата е по-претъпкана от железопътна гара. Кийрън… никакъв го нямаше.

Кристина бе свикнала с известна доза овладян хаос в Лос Анджелис, но сега се улови, че копнее за тишината на Института в Мексико Сити, за покоя на розовата градина на майка й и дори за вълшебните следобеди, които бе прекарвала с Диего, а понякога и с Хайме, в парка „Чапултепек".

Освен това Ема й липсваше. Мислите й, като всичко останало, бяха вихрушка от объркване, и тя се нуждаеше от Ема, за да си поговори с нея, Ема, която да сплете косата й, да й разказва глупави шеги и да я разсмива. Навярно Ема би успяла да й помогне да осмисли станалото предишната нощ.

Посегна към телефона си, а после дръпна ръка. Нямаше да започне да праща есемеси на Ема с всичките си проблеми, не и когато бяха насред всичко това. Така че тя погледна решително през прозореца… и видя Кийрън да прекосява двора.

Беше облечен изцяло в черно. Кристина не беше сигурна откъде бе взел дрехите, но в тях изглеждаше като източена сянка под дъждовното сиво небе, изместило синевата на утрото. Косата му беше синьо-черна, ръцете му бяха скрити в ръкавици.

Нямаше правило, което да гласи, че Кийрън не може да напуска Института, не и наистина. Само че според Марк, той ненавиждаше града. Студено желязо и стомана навсякъде. Освен това би трябвало да го държат на сигурно място при себе си, не да го оставят да се изплъзне, преди да е дал показания пред Клейва. Да не допуснат да му се случи нещо.

Пък и той може би беше разстроен. Може би беше ядосан на Марк, обзет от ревност, въпреки че предишната нощ не го беше показал. Кристина слезе от перваза. Кийрън прекрачи в дъждовните сенки отвъд портата, където сякаш проблесна и изчезна, както правеха елфите.

Кристина изскочи от библиотеката. Стори й се, че чу някой да вика след нея, докато тичаше по коридора, но не посмя да спре. Кийрън беше бърз. Щеше да го изгуби.

Нямаше време да забави крачка, за да си сложи руна за беззвучност, нямаше време дори да потърси стилито си.

Спусна се на бегом по стълбите и грабна якето си от закачалката в преддверието. Нахлузи го и изскочи на двора.

Китката й затуптя, болка, която я предупреждаваше, че се отдалечава от Марк. Тя обаче не й обърна внимание и последва Кийрън навън.

Може би не отиваше някъде, където не би трябвало да ходи, каза си, опитвайки се да бъде справедлива. Не беше пленник в Института. Може би Марк знаеше за това.

Кийрън бързаше по тясната уличка, придържайки се в сенките. Имаше нещо потайно в начина, по който се движеше. Кристина бе сигурна в това.

Тя вървеше по края на пътя, докато го следваше. Улиците бяха пусти, влажни от падналия по-рано дъждец. Без руна за магическо прикритие, Кристина много внимаваше да не бъде забелязана от някой мундан — руните й се виждаха съвсем ясно и не беше сигурна, че един мундан не би реагирал по начин, който би издал присъствието й на Кийрън.

Тревожеше се, че рано или късно ще стигнат до някоя по-оживена улица и тогава ще я видят. Ръката й вече не просто туптеше — пронизваше я остра болка, сякаш някой затягаше стоманена жица около нея.

Ала колкото по-дълбоко в сърцето на града потъваше Кийрън, толкова по-тесни ставаха улиците. Светлината на уличните лампи бе все по-мъждива. Малките железни огради около дърветата изчезнаха и клоните им, протегнати един към друг, се срещаха, образувайки зелен покрив над главата й.

Кийрън продължаваше да върви решително пред нея, сянка сред сенките.

Най-сетне стигнаха до площад с тухлени сгради; обърнати навътре, фасадите им бяха обрасли в бръшлян и пълзящи зелени растения. В центъра на площада имаше типична за големия град зеленина: няколко дървета, ниска, грижливо поддържана трева и каменен фонтан. Тихо плискане на вода достигна до ушите на Кристина, когато се шмугна зад едно дърво, притискайки се до кората му, и надникна иззад него към Кийрън.