Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Какво гледаш? — попита тя.

— Уикипедия. Църквата Портхалоу се намира над морето, на върха на Талан, близо до Полперо в Корнуол. Твърди се, че олтарът й датира от времето на крал Марк, известен от историята за Тристан и Изолда, и е построена там, където се пресичат лей-линиите.

— Уикипедия знае за лей-линиите? — Ема си взе телефона.

— Уикипедия знае всичко. Като нищо се поддържа от магьосници.

— Мислиш ли, че това правят по цял ден в Спираловидния лабиринт? Пишат в Уикипедия?

— Трябва да призная, че изглежда разочароващо.

Ема прибра телефона в джоба си и посочи църквата.

— Значи, това е друго средоточие?

Джулиън поклати глава.

— Средоточието е там, където всички лей-линии се събират на едно място. Това е само кръстопът — тук се пресичат само две лей-линии. Все пак е могъщо място. — На ярката слънчева светлина той извади серафимско острие от колана си и го вдигна до себе си, докато се приближаваше до входа на църквата.

— Знаеш ли какво ще кажеш на Анабел? — прошепна Ема.

— Представа си нямам. Предполагам, че ще… — Той не довърши, а в очите му се появи тревога.

— Какво има?

Бяха стигнали до входа на църквата.

— Нищо — отвърна Джулиън след един дълъг миг и макар Ема да виждаше, че лъже, не каза нищо. Въпреки това свали Кортана от гърба си за всеки случай.

Джулиън натисна вратата с рамо. Малкият катинар, с който беше заключена, се строши и те се озоваха вътре, Джулиън — на няколко крачки пред Ема. В изоставената църква цареше непрогледен мрак.

— Арариел — промълви Джулиън и серафимското му оръжие лумна като малък огън, осветявайки вътрешността.

Каменна колонада прекосяваше едната страна на църквата, пейките бяха сгушени под сводовете. В камъка бяха вдълбани изящни листа. Нефът и трансептът, където се намираше обикновено олтарът, тънеха в сенки.

Ема чу как Джулиън си пое рязко дъх.

— Ето къде Малкълм възкреси Анабел. Спомням си го от кристала. Ето къде умря Артър.

— Сигурен ли си?

— Да. — Джулиън наведе глава. — Ave atque vale , Артър Блекторн. — Гласът му беше пропит със скръб. — Ти загина храбро заради семейството си.

— Джулс… — Искаше й се да протегне ръка и да го докосне, но той вече се бе изправил, всяка следа от скръб беше скрита под мантията на нефилимската му природа.

— Не знам защо Анабел би искала да остане тук — каза, огрявайки вътрешността на църквата със светлината на серафимското си оръжие. Всичко тънеше в прах. — Това не може да е място на добри спомени за нея.

— Но ако отчаяно се е нуждаела от скривалище…

— Виж. — Джулиън посочи към олтара, издигнат върху дебел гранитен блок. Върху дървената част отгоре му проблясваше нещо бяло. Сгънат лист хартия, забоден с нож.

Върху него с женски почерк беше написано името на Джулиън.

Ема грабна листа и го подаде на Джулс, който побърза да го отвори и го вдигна, така че и двамата да могат да прочетат съдържанието му на светлината на оръжието.

Джулиън,

Приеми това като тест. Ако си тук и четеш тази бележка, значи, не си го издържал.

Ема чу как Джулиън си пое дъх. Двамата продължиха да четат:

Казах на пискитата, че живея тук, в църквата. Това не е вярно. Не бих останала на място, където е била пролята толкова кръв. Ала знаех, че няма да се откажеш да ме търсиш, че ще попиташ пискитата къде съм, че ще ме издирваш.

Макар да те помолих да не го правиш.

И ето че сега си тук. Ще ми се да не беше, защото не само аз бях събудена за живот от Малкълм Фейд и кръвта на чичо ти. Ала ти трябваше да видиш на какво е способна Черната книга.

Анабел

Кристина седеше на перваза на прозореца в библиотеката и четеше, когато, вдигнала за миг поглед, зърна една позната тъмна фигура да се шмугва през портата.

Беше в библиотеката от няколко часа и старателно преглеждаше книги на езиците, които владееше най-добре (испански, древногръцки, старокастилски и арамейски), търсейки споменавания на Черната книга. Не че успяваше да се съсредоточи.

Спомени от предишната нощ я връхлитаха в най-неочаквани моменти, като например докато подаваше захарта на Тай, при което едва не я разсипа в скута му. Наистина ли беше целунала Марк? Наистина ли бе танцувала с Кийрън? Наистина ли й беше харесало да танцува с Кийрън?

Не, помисли си, трябваше да бъде честна със себе си: действително й беше харесало. То бе като да язди с Дивия лов. Имаше чувството, че бе излязла от тялото си и се носи между звезди и облаци. Беше като разказите за елфически веселия, които бе слушала от майка си като малка, в които смъртните изгубваха себе си в танците на елфическите земи и умираха от прекрасната им радост.