Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Сянката побърза да се дръпне назад, за да не се блъснат. Магическата светлина се вдигна нагоре, огрявайки лицето на Тай. Меката му черна коса беше разчорлена, сякаш току-що беше станал от леглото и бе дошъл в стаята на Кит, без да я среше. Носеше сивия суитшърт, който Джулиън му беше дал преди да замине за Корнуол, вероятно защото беше удобен, но и защото му действаше успокояващо. Слушалките му излизаха от джоба и се увиваха около врата му.

— Уотсън. Искам да те видя.

Кит простена и разтърка очи.

— Какво? Колко е часът?

Тай завъртя магическата светлина между пръстите си.

— Знаеш ли, че първите думи, изречени по телефона, са били „Уотсън, ела тук"?

— Съвсем различен Уотсън, обаче — изтъкна Кит.

— Знам. Просто си помислих, че е интересно. — Тай подръпна кабела на слушалките си. — Наистина исках да те видя. Или поне, трябва да направя нещо и ми се ще да дойдеш с мен. Всъщност именно нещо, което ти каза, ми даде идеята за това проучване.

Кит отметна завивките. Бездруго спеше с дрехите, навик, придобит, когато една от сделките на баща му беше взела лош обрат и в продължение на седмици бяха спали с дрехите, в случай че се наложи да изчезнат светкавично.

— Проучване? — повтори.

— В библиотеката е — обясни Тай. — Мога да ти покажа, преди да тръгнем. Стига да искаш.

— Бих искал да го видя.

Кит стана и си нахлузи обувките, грабвайки якето си, преди да последва Тай в коридора. Знаеше, че би трябвало да се чувства изтощен, ала имаше нещо в енергията на Тай, в пламъка на съсредоточеността му, което му действаше като кофеин. То го събуди, изпълвайки го с целенасочено усещане, сякаш миговете пред него съдържаха безкрайни възможности.

В библиотеката, Тай бе заел една от масите с бележките, които Ема и Джулиън им бяха изпратили от Корнуол, както и с разпечатки на рисунките на Анабел. На Кит му се струваше все същата бъркотия, но Тай уверено плъзна магическата си светлина над листовете.

— Помниш ли, когато си говорихме как един гарван пренасял съобщения между Малкълм и Анабел? На лодката? И ти каза, че ти се струва ненадеждно?

— Помня — отвърна Кит.

— Това ми даде идея. Теб наистина те бива да ми даваш идеи. Не знам защо. — Той сви рамене. — Както и да е. Отиваме в Корнуол.

— Защо? Да не възнамеряваш да ексхумираш птицата и да я разпиташ?

— Естествено, че не.

— Това беше шега, Тай… — Кит не довърши, осъзнал със закъснение какво му беше казало другото момче. — Какво? Къде отиваме?

— Знам, че беше шега. — Тай взе разпечатаните рисунки. — Ливи ми обясни, че когато някой си направи шега, която не е особено смешна, най-възпитано е да не й обърнеш внимание. Не е ли така?

Изглеждаше притеснен и на Кит му се прииска да го прегърне, така, както бе направил на покрива онази вечер.

— Не, вярно е — отвърна и побърза да излезе след него от библиотеката. — Просто хуморът е нещо субективно. Не всички са на едно мнение за това, какво е смешно и какво — не.

Тай го погледна с истинска дружелюбност.

— Сигурен съм, че много хора те намират за страшно забавен.

— И още как.

Вече слизаха забързано по стъпала, потънали в сенки.

Кит се зачуди къде отиват, но то почти нямаше значение — усещаше как във връхчетата на пръстите му пращи вълнение, обещанието за приключение.

— Ама ти сериозно ли за Корнуол? Как? Ами Ливи?

Тай не се обърна.

— Тази вечер не исках да я вземам с нас.

Бяха стигнали до подножието на стълбището, където една врата водеше в огромна, открита каменна стая. Криптата на катедралата. Подът и стените бяха направени от масивни блокове гладък камък, а върху колоните имаше месингови скоби, които някога вероятно бяха държали факли. Сега единствената светлина струеше измежду пръстите на Тай, които стискаха руническия му камък.

— Какво точно правим? — попита Кит.

— Помниш ли, когато останах да говоря с Хипатия Векс в магазина? Тя ми каза, че тук долу има постоянен Портал. Много стар, навярно един от първите, отворен през 1903 година. Води единствено до Корнуолския институт. Клейвът не знае за него, нито го наблюдава.

— Нерегулиран Портал? — попита Кит. Тай обикаляше из стаята, огрявайки с магическата си светлина ъглите и дупките по стените. — Това не е ли опасно?

Тай не отговори. По стените на интервали висяха дълги гоблени и той надничаше зад всеки от тях, прокарвайки светлината нагоре-надолу. Тя отскачаше от камъните и огряваше стаята като светулки.

— Ето защо не искаше Ливи да дойде — досети се Кит. — Наистина е опасно.