Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— И да се откажа от това вкусно сирене? Никога, никога няма да се откажа от вкусното сирене.

— О, извинявам се. — Джулиън сложи още една цепеница в огъня. В гърдите му се надигна щастие, сладостно и непознато.

— Не всеки ден попадаш на толкова вкусно сирене — информира го Ема. — Знаеш ли какво би било още по-хубаво?

— Какво? — Той приседна на пети.

— Още един сандвич. — Тя му протегна празната си чиния със смях.

Джулиън я пое и моментът беше толкова обикновен и все пак беше всичко, което беше искал някога и никога не си беше позволявал да си представи. Къща, с Ема; двамата — смеещи се заедно край огъня.

Единственото, което би могло да го направи още по-хубаво, бяха братята и сестрите му някъде наблизо, където да може да ги вижда всеки ден, да се дуелира с Ливи, да гледа филми заедно с Дру и да помага на Тави да се научи да стреля с арбалет. Където да търси животни заедно с Тай, раци отшелници в плитчините, пъплещи под черупките си. Където да може да приготвя изобилни вечери заедно с Марк и Хелън, и Ейлийн, и те всички да ги изяждат заедно, насядали под звездите в пустинния въздух.

Където да може да чува морето така, както го чуваше сега. И където да може да вижда Ема, винаги Ема, неговата по-добра, по-слънчева половинка, която смекчаваше неговата безжалостност, която го караше да вижда светлина там, където той виждаше единствено мрак.

Ала те всички трябваше да бъдат заедно, помисли си. Много отдавна късчетата на душата му се бяха пръснали и сега всяко от тях живееше в един от братята и сестрите му. С изключение на късчето, което живееше в Ема, запечатано сякаш с огън в нея от пламъка на парабатайската церемония и натиска на собственото му сърце.

Само че то бе невъзможно. Нещо, което никога не можеше да стане. Дори ако по някакво чудо семейството му преминеше през всичко това невредимо, а Хелън и Ейлийн се върнеха при тях, дори тогава Ема, неговата Ема, един ден щеше да има свое семейство и свой живот.

Зачуди се дали щеше да стане нейния suggenes , дали той щеше да я предаде на младоженеца й. Обикновено така ставаше с парабатаите.

От тази мисъл се почувства така, сякаш някой го прерязва с бръснач отвътре.

— Спомняш ли си — каза Ема със своя мек, закачлив глас, — когато заяви, че можеш да вмъкнеш Чърч в час, без Даяна да забележи, а той те ухапа по средата на лекцията за Джонатан Ловеца на сенки.

— Ни най-малко. — Той се настани на пода, с един от дневниците в ръка. Топлината на стаята, миризмата на чай и препечен хляб, светлината на огъня в косата на Ема, от всичко това му се доспиваше. Беше толкова наситено щастлив, колкото бе и нещастен, и беше изтощително да бъда разпъван по този начин в две противоположни посоки едновременно.

— Ти изкрещя — продължи Ема, — а после каза на Даяна, че е защото страшно се вълнуваш от това, че учиш.

— Има ли някаква причина да си спомняш всяка смущаваща случка, станала с мен? — зачуди се той на глас.

— Все някой трябва да го направи. — Извивката на лицето й беше розова на светлината от огъня. Стъклената гривна около китката му блещукаше, хладна върху бузата му, когато той отпусна глава.

Беше се страхувал, че без Кристина двамата ще спорят и ще се карат. Че между тях ще има горчилка. Ала всичко беше съвършено и по свой собствен начин това бе далеч по-ужасно.

Остра болка събуди Марк посред нощ, усещането, че около ръката му са обвити гвоздеи.

Бяха работили до късно в библиотеката: Магнус беше доуточнявал рецептата за разваляне на обвързващата магия, а останалите — четящи всичко, което можеха да намерят за Черната книга. Сглобявайки спомените от кристала и информацията от бележките на Ема и Джулиън, бяха започнали да си създават по-цялостна картина за Анабел и Малкълм, ала Марк не можеше да не се запита дали щеше да има някаква полза. Онова, от което се нуждаеха, беше Черната книга и дори ако историята й беше преплетена в миналото, щеше ли това да помогне на семейство Блекторн да я намери в настоящето?

Ако не друго, поне бе успял да убеди Кийрън да изяде почти цялата порция храна, която Алек беше донесъл от едно кафене на Флийт Стрийт, макар през цялото време да се оплакваше, че сокът не бил наистина сок и че чътнито в действителност не съществувало.

— Просто не е възможно — заявил бе, взирайки се яростно в сандвича си.

Сега спеше, свит на кълбо и омотан в одеяло под прозореца на Марк, отпуснал глава върху купчинка книги с поезия, които си беше донесъл от библиотеката. От вътрешната страна на корицата на почти всички от тях някой си Джеймс Херондейл грижливо бе написал любимите си стихове.