Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Да разбирам, че това не е едно от онези места, където клиентът винаги е прав — подхвърли Ливи.

— Ти не си Салоус — каза Тай. — Ти си Хипатия Векс. Срещнахме се вчера.

— Салоус умря преди години — отвърна Хипатия. — Беше убит от нефилими, по една случайност.

Неловко, помисли си Кит.

— Имаме списък с неща, от които се нуждаем. — Ливи плъзна един лист по тезгяха. — За Магнус Бейн.

Хипатия повдигна вежди.

— А, Бейн, могъщият ви закрилник. Каква напаст само е този мъж. — Тя взе листа. — За да приготвя някои от тези неща, ще ми е нужен поне един ден. Може ли да дойдете отново утре?

— Имаме ли избор? — попита Ливи с очарователна усмивка.

— Не — заяви Хипатия. — И ще ми платите със злато. Не ми трябват мундански пари.

— Само ни кажи колко — рече Тай и тя взе една химикалка и започна да дращи. — Освен това… има нещо, което искам да те попитам.

Тай погледна към Кит и Ливи. Ливи първа схвана намека и издърпа Кит на улицата. Лъчите на слънцето сгряваха косата и кожата му; той се зачуди какво ли виждаха мунданите, когато погледнеха към магазина. Може би потънала в прах бакалия или място, където се продават надгробни плочи. Място, където и през ум не би ти минало да влезеш.

— Колко дълго възнамеряваш да бъдеш приятел на брат ми? — попита Ливи направо.

Кит подскочи.

— Аз… какво?

— Чу ме. — Очите й бяха много по-сини от Темза, докато тези на Тай бяха по-близо до цвета на реката.

— Хората не мислят за приятелството по този начин — каза той. — Зависи колко дълго познаваш някого… колко дълго сте на едно и също място.

— Зависи от теб — заяви тя, а очите й потъмняха. — Можеш да останеш с нас колкото дълго поискаш.

— Нима? Ами Академията? Ами подготовката за ловец на сенки? Как се предполага да ви настигна, когато вие сте на милион години пред мен?

— Нас не ни е грижа за това…

— Може пък мен да ме е грижа.

Гласът на Ливи беше овладян.

— Когато бяхме деца, семейство Ашдаун ни идваха на гости, за да си играем. Родителите ни смятаха, че би трябвало да се срещаме с повече деца, които не са от семейството, а Пейдж Ашдаун беше горе-долу на моите години, така че я тръснаха на нас с Тай. Един ден той заговори за нещо, по което беше запален — тогава бяха колите, преди Шерлок. И тя подхвърли саркастично как трябвало да й отиде на гости и да й разкаже всичко за тях, защото било толкова интересно.

— Какво се случи?

— Той отиде у тях, за да й разкаже за колите. Нея я нямало, а когато се върнала, му се изсмяла в лицето и му казала да си върви, че не го мислела наистина и да не би да бил глупак.

Кит усети как в гърдите му бавно лумва ярост към едно момиче, което дори не познаваше.

— Никога не бих направил нещо такова.

— Виж — продължи Ливи. — Оттогава насам Тай научи много за това, как хората казват неща, които не мислят наистина, за това как тонът невинаги отговаря на изражението им, такива работи. Ала той ти има доверие, допусна те до себе си. Понякога може и да забрави да приложи наученото към теб. Просто ти казвам — недей да лъжеш. Не го подвеждай.

— Не съм… — започна Кит, но в този миг вратата на магазина се отвори със звън. Беше Тай, намятащ качулката си, за да се предпази от слабия ветрец.

— Готово — заяви той. — Да се прибираме.

Дори да беше усетил някакво напрежение между тях, не каза нищо и през целия път към вкъщи говореха за маловажни неща.

Пискитата бяха насядали в нещастна редичка върху камъните на ръба на градината. След като ги извадиха от ямата, Ема и Джулс им предложиха храна, но само едно от тях прие и в момента беше забило лице в купичка мляко.

Най-високото заговори с пискливо гласче:

— Малкълм Фейд? Къде е Малкълм Фейд?

— Не е тук — отвърна Джулиън.

— Отиде да посети болен роднина — каза Ема, взирайки се очаровано в тях.

— Магьосниците нямат родини — каза пискито.

— Никой не разбира шегите ми — измърмори Ема.

— Ние сме приятели на Малкълм — каза Джулиън след миг. Ако не го познаваше, Ема би му повярвала. Лицето му беше напълно откровено, докато лъжеше. — Помоли ни да наглеждаме мястото, докато го няма.

Пискитата си зашепнаха с тихи гласчета. Ема напрегна слух, но не можа да ги разбере. Не говореха езика на елфическите благородници, а нещо много по-простичко и древно звучащо. Притежаваше ромона на вода върху камъни и тръпчивостта на зелена трева.

— И вие ли сте магьосници? — попита най-високото от пискитата, отделяйки се от групичката. Очите му имаха цвета на глина, със сиви и сребърни пръски, като корнуолска скала.