Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Това обаче беше различно.

— Да — потвърди Кийрън. В тъмната му коса имаше бели нишки, като рудни жилки в мина.

— Защо? — попита Марк. Във вените му се събираше гняв и той го усещаше като напрежение в гърдите си. Докато бяха в Лова, се бяха карали жестоко. От онези бурни скарвания, когато имаш чувството, че целият свят е заложен на карта, защото другият е всичко, което имаш. Марк си спомняше как блъска Кийрън от един ледник, а после се хвърля след него; как го улови и двамата се запремятаха надолу, докато не се озоваха в една пряспа, вкопчени един в друг в студа и влагата, с вледенени пръсти, които се плъзгаха по кожата.

Проблемът бе, че скарванията с Кийрън обикновено завършваха с целувки, а това, усещаше Марк, не помагаше.

— Защото не си искрен с мен. Сърцето ти е затворено и прикрито и аз не мога да го видя — заяви Кийрън. — Помислих си, че може би насън…

— Смяташ, че те лъжа? — Марк усети как сърцето му прескочи ужасено един удар.

— Смятам, че лъжеш себе си. Не си роден за този живот на политика, и кроежи, и лъжи. Брат ти — да. Джулиън е в свои води. Но ти не искаш да се нагърбваш с подобни сделки, където съсипваш душата си в името на висшето благо. Прекалено си добър за това.

Марк отпусна глава върху облегалката на стола. Само ако можеше да каже на Кийрън, че греши, ала не можеше. Марк се ненавиждаше всеки миг от всеки ден, в който лъжеше Кийрън, дори ако лъжата беше в името на добра кауза.

— Брат ти би изпепелил света — каза Кийрън, — за да спаси семейството си. Някои хора са такива. Но не и ти.

— Разбирам, че не можеш да повярваш колко е важно това за мен, Кийрън — рече Марк. — Но е така.

— Помни — прошепна Кийрън. Дори тук, в мунданския свят, имаше нещо гордо и арогантно в жестовете на Кийрън, в гласа му. Въпреки дънките, които Марк му беше дал назаем, той изглеждаше така, сякаш би трябвало да предвожда елфическа войска, вдигнал ръка, за да издаде заповед. — Помни, че нищо от това не е вярно.

И Марк наистина помнеше. Помнеше бележката върху късче пергамент, пъхната в черупката на жълъд. Първото съобщение, което Кийрън му бе изпратил, след като той напусна Лова.

— За мен е вярно — заяви Марк. — За мен всичко това е вярно. Истинско. — Той се приведе напред. — Трябва да знам, че мога да разчитам на теб.

— Какво означава това?

— Означава никакъв гняв повече. Никакви сънища, изпратени ми от теб. Толкова дълго имах нужда от теб, Кийрън и тази нужда бе толкова силна, от онази, която сякаш изкривява самото ти същество. Прави те отчаян. Не ти позволява да избираш.

Кийрън се беше вкаменил.

— Искаш да кажеш, че не ти си ме избрал?

— Казвам, че Дивият лов ни избра. Казвам, че ако долавяш нещо странно в мен, някаква дистанцираност, то е защото не мога да не се запитам, отново и отново: в един друг свят, в една друга ситуация, дали пак бихме се избрали? — Той се вгледа настойчиво в другото момче. — Ти си елфически принц. А аз съм наполовина нефилим, по-долен и от най-долното простолюдие, с омърсена кръв и потекло.

— Марк.

— Казвам, че изборът, който правим, когато сме в плен, не е задължително онзи, който бихме направили на свобода. Така че започваме да се чудим. То е по-силно от нас.

— За мен е различно — заяви Кийрън. — Когато всичко това приключи, аз ще се завърна в Лова. Ти си онзи, който притежава свобода.

— Няма да допусна да те принудят отново да отидеш в Лова, ако не го искаш.

Очите на Кийрън омекнаха и в този миг Марк си помисли, че би му обещал всичко, независимо колко прибързано.

— Искам и двамата да притежаваме тази свобода — каза той. — Свободата да се смеем, да се наслаждаваме на присъствието на другия, да обичаме по обикновения начин. Тук, с мен, ти си свободен, и навярно би трябвало да се възползваме от тази възможност, от това време.

— Много добре — рече Кийрън след дълга пауза. Ще остана с теб. И ще ти помогна с глупавите ти книги. — Той се усмихна. — Можеш да разчиташ на мен, Марк, ако така ще открием какво означаваме един за друг.

— Благодаря ти — отвърна Марк.

Като повечето елфи, Кийрън не използваше изрази като „няма защо"; вместо това той слезе от перваза и отиде да си избере книга от рафтовете. Марк се загледа след него. Не му бе казал нищо, което не беше вярно и все пак чувстваше в себе си оловна тежест, сякаш всяка дума, която бе изрекъл, беше лъжа.

Небето над Лондон беше безоблачно и синьо, и красиво. Водата на Темза, която лодката им пореше, беше почти синя. Малко приличаше на чай, помисли си Кит, ако някой налееше в него синьо мастило.