Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Мотото на рода Лайтууд е „Имаме добри намерения".

— Много забавно.

Джулиън я погледна.

— Не, наистина, това е мотото им.

— Сериозно? Какво е тогава мотото на Херондейл? „С изваяни черти, но изпълнени с терзания"?

Джулиън сви рамене.

— „Ако не си знаеш фамилията, тя вероятно е Херондейл"?

Ема избухна в смях.

— Ами родът Карстерс? — попита, докосвайки Кортана. — „Имаме меч"? „Тъпите оръжия са за загубеняци"?

— Моргенстърн — „Когато не си сигурен, започни война"?

— Какво ще кажеш за „Някой от нас бил ли е някога добър, ама когато и да било, сериозно"?

— Доста е дългичко — заяви Джулиън. — А и прекалено директно.

И двамата се кикотеха толкова силно, че им беше трудно да говорят. Ема се приведе напред… и ахна, което се сля с кикота й, превръщайки се в нещо като кашлица. Тя затисна устата си с ръка.

— Пискита! — прошепна през пръсти и посочи.

Джулиън и Ема тръгнаха безшумно по ръба на покрива.

Близо до капана им стоеше групичка мършави, бледи фигурки, облечени в дрипи. Кожата им беше почти прозрачна, светлите им коси приличаха на слама, краката им бяха боси. Огромни черни очи без зеници се взираха от лица, деликатни като порцелан.

Изглеждаха досущ като рисунките върху стената на заведението, където се бяха нахранили предишния ден. Ема не бе видяла нито едно писки в земите на феите… изглежда, че май наистина бяха прокудени в света на мунданите.

Без да кажат нито дума, те се нахвърлиха върху хляба, млякото и меда… и земята поддаде под тях. Крехката конструкция от клони и листа, с които Ема беше закрила дупката, която бяха изкопали с Джулиън, пропадна и пискитата се хванаха в техния капан.

Гуин не се опита да води празен разговор, докато се извисяваха над Аликанте, а после и над Брослиндската гора и Даяна му беше благодарна за това. Вятърът в косите й, хладен и нежен, както разстлалата се под нея гора, потънала в гъсти, дебели сенки, я караха да се чувства по-свободна, отколкото се бе чувствала от дълго време насам.

Зората отстъпи място на утрото, докато тя гледаше как светът се носи под нея: внезапното проблясване на вода, изящните очертания на ели и бели борове. Когато Гуин насочи главата на коня надолу и те започнаха да се спускат, Даяна усети как я жегва разочарование и за миг се почувства така близка с Марк. Нищо чудно, че Ловът му беше липсвал; нищо чудно, че дори когато беше със семейството си, копнееше за небето.

Кацнаха насред малка просека между липи. Гуин се плъзна от гърба на коня и й подаде ръка, за да слезе. Дебелият зелен мъх беше мек под босите й крака и Даяна тръгна между белите цветя, възхищавайки се на синьото небе, докато Гуин разстилаше ленена покривка и вадеше храната от торбата на коня си.

С усилие потисна желанието да се разсмее — ето че тя, Даяна Рейбърн, от порядъчното, спазващо законите семейство Рейбърн, се канеше да си направи пикник с предводителя на Дивия лов.

— Ела — повика я той, когато беше готов, и се настани на земята. Конят му се беше отдалечил, за да попасе в края на поляната. — Сигурно си гладна.

Даяна с изненада установи, че действително бе гладна… и огладня още повече, когато опита храната: вкусни плодове, пушено месо, дебели резени хляб с мед и вино, чийто вкус бе такъв, каквито изглеждаха рубините.

Може би беше заради виното, но тя откри, че въпреки тихата му природа, с Гуин бе много лесно да се говори. Задаваше й въпроси за нея самата, макар и не за миналото — вместо това искаше да знае за нейните страсти, за интересите и мечтите й. Даяна се улови как му разказва за любовта си към преподаването и как й се искаше един ден да бъде учителка в Академията. Той я попита за семейство Блекторн и как свиква Марк, кимайки сериозно на отговорите й.

Не беше красив по начина, по който бяха красиви много елфи, но тя намираше лицето му по-приятно именно заради това. Косата му беше гъста и кестенява, дланите му — широки, умели и силни. По кожата му имаше белези — на врата и гърдите, и върху опакото на дланите, но това просто й напомняше за собствените й белези и живота като ловец на сенки. Действаше й успокояващо с познатостта си.

— Защо няма жени в Дивия лов? — попита го нещо, за което открай време се чудеше.

— Жените са твърде свирепи — отвърна той с широка усмивка. — Ние жънем от мъртвите. Когато дамите на Рианон яздеха с Лова, нерядко не искаха да изчакат, докато мъртвите станат мъртви.

Даяна се разсмя.

— Рианон. Името ми е познато.