Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Нямам търпение да се впусна по следите на тези очарователни, миниатюрни създанийца и да им дам да се разберат — заяви Ема. — НИКАКВО ТЪРПЕНИЕ.

— Ема…

— Може дори да им сложа панделки.

— Ще се наложи да ги разпитаме.

— Мога ли първо да си направя снимка с едно от тях?

— Изяж си препечената филийка, Ема.

Всичко беше отвратително, мислеше си Дру. Лежеше под бюрото в гостната, скръстила ръце под главата си. Над себе си виждаше посланието, което някой беше вдълбал в дървото, избеляло от времето.

В стаята беше тихо, чуваше се единствено тиктакането на часовника. Тишината бе едновременно напомняне за това, колко бе самотна, и облекчение. Никой не й казваше да отиде да се погрижи за Тави, нито за милионен път я молеше да си поиграят на ловци на сенки и демони. Никой не я караше да доставя съобщения или да разнася листове напред-назад из библиотеката. Никой не говореше през нея, без да я слуша.

Никой не й казваше, че е прекалено малка. Според Дру, възрастта беше въпрос на зрялост, не на години, а тя бе предостатъчно зряла. Беше на осем години, когато бе защитила креватчето на брат си с меч. Беше на осем години, когато бе видяла Джулиън да убива създанието, носещо лицето на баща й, когато бе тичала през столицата на Идрис, докато всичко около нея се рушеше в пламъци и кръв.

И бе запазила спокойствие, когато едва преди няколко дни Ливи й бе обяснила, че чичо Артър никога не е ръководил Института; че винаги е бил Джулиън. Беше го приела, без да трепне, сякаш не беше нищо особено и бе преглътнала факта, че Даяна дори не си беше направила труда да я покани на събирането, на което им беше разкрила истината. Що се отнасяше до Ливи, тази новина като че ли беше оправдание да накарат Дру да се занимава още повече с Тави.

Не че мразеше да се грижи за Тави, не беше това. По-скоро смяташе, че заслужава поне малко похвала за усилията си. Да не споменаваме, че цели два месеца бе търпяла леля Марджъри да я нарича дебелана, без да я убие, което според Дру бе впечатляващ признак на зрялост и самоконтрол.

Тя сведе поглед към заобленото си тяло и въздъхна. Никога не бе могла да се нарече слаба. За разлика от повечето ловци на сенки (да тренираш по четиринайсет часа на ден обикновено имаше такъв ефект), тя открай време беше закръглена, независимо какво правеше. Беше силна и мускулеста, тялото й бе здраво и атлетично, но гърдите, бедрата и тялото й открай време бяха налети. Беше се примирила с това. За съжаление, пралелите на този свят не бяха.

Внезапно наблизо се разнесе трополене. Нещо беше паднало. Дру замръзна. Да не би в стаята да имаше още някой? До ушите й достигна тиха ругатня — не на английски, а на испански. Не можеше обаче да е Кристина. Кристина никога не ругаеше, пък и гласът беше мъжки.

Диего? Сърцето й, тайничко увлечено по него, прескочи един удар и тя се показа иззад бюрото.

А после изписка шокирано. Другият човек в стаята също изписка и седна на облегалката на стола.

Не беше Диего. Беше нефилимско момче на годините на Джулиън, високо и слабо, с рошава черна коса и мургава кожа. Беше покрит със Знаци и татуировки — думи пълзяха по ръцете му и се обвиваха около ключицата му.

— Какво… какво става? — попита Дру, изтръсквайки валма прах от косата си. — Кой си ти? Какво правиш тук?

Помисли си дали да не извика. Естествено, всеки ловец на сенки можеше да влезе във всеки Институт, но обикновено най-малкото натискаха звънеца.

Момчето изглеждаше притеснено. Вдигна ръка, сякаш за да я възпре, и тя зърна проблясването на пръстен, върху който бяха гравирани рози.

— Аз… — започна той.

— О, ти си Хайме — досети се Дру, заляна от вълна на облекчение. — Братът на Диего.

Лицето на момчето потъмня.

— Познаваш брат ми?

Имаше лек акцент, по-силен от този на Диего и Кристина, от който гласът му придобиваше наситена мелодичност.

— Донякъде — отвърна Дру и се прокашля. — Живея в Лосанджелиския институт.

— Една от семейство Блекторн?

— Казвам се Друзила. — Тя протегна ръка. — Друзила Блекторн. Наричай ме Дру.

Той се засмя някак сухо и стисна ръката й. Неговата беше топла.

— Хубаво име за хубаво момиче.

Дру усети, че се изчервява. Хайме не бе така съвършено красив като Съвършения Диего (носът му бе мъничко по-голям, устата — прекалено широка и подвижна), ала имаше искрящи кафяви очи, с невероятно дълги и черни ресници. Освен това от него се излъчваше нещо, някаква енергия, която Диего не притежаваше, колкото и красив да беше.