Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Кристина сигурно ти е наприказвала цял куп ужасни неща за мен — каза той.

Дру поклати глава и си прибра ръката.

— Нищо не ми е говорила за теб.

Кристина не би направила нещо такова, помисли си Дру. Не би я сметнала за достатъчно голяма, за да й се довери, да сподели тайните си с нея. Дру знаеше само това, което се изплъзваше неволно на другите момичета.

Не че би си го признала пред Хайме.

— Колко разочароващо. На нейно място аз не бих престанал да говоря за мен. — В крайчетата на очите му се появиха бръчици. — Искаш ли да седнеш?

Леко смутена, Дру се настани до него.

— Ще ти доверя нещо — заяви той. Прозвуча като официално съобщение, сякаш току-що го беше решил и чувстваше, че е важно да го оповести възможно най-скоро.

— Наистина ли? — Дру не беше сигурна дали някой й се беше доверявал някога. Повечето от братята и сестрите й я смятаха за твърде малка, а Тави нямаше тайни.

— Дойдох да се видя с Кристина, но тя все още не бива да научава, че съм тук. Първо трябва да се свържа с брат си.

— Диего добре ли е? — попита Дру. — Последния път, когато го видях… искам да кажа, чух, че е добре след битката с Малкълм, но не съм го виждала, нито чувала, а двамата с Кристина…

Тя стисна устни.

Хайме се засмя тихичко.

— Всичко е наред, вече знам. Ellos terminaron.

— Скъсаха — преведе Дру. — Да.

Хайме изглеждаше изненадан.

— Говориш испански?

— Уча се. Бих искала да посетя Института в Мексико Сити през годината си в чужбина, или пък този в Аржентина, за да им помогна да го построят наново.

Видя как дългите му ресници се спуснаха надолу, когато й намигна.

— Значи, още не си навършила осемнайсет години? Няма нищо. Аз също.

Какви ти осемнайсет години . Тя обаче просто се усмихна нервно.

— Какво се канеше да ми довериш?

— Аз се крия. Не мога да ти кажа защо, само това, че е важно. Моля те, недей да казваш на никого, че съм тук, докато не съм имал възможност да поговоря с Кристина.

— Не си извършил престъпление или нещо такова, нали?

Той не се засмя.

— Ако ти кажа, че не съм, но че може би познавам някой, който е, ще ми повярваш ли?

Гледаше я настойчиво. Вероятно не би трябвало да му помага, помисли си Дру. Та тя дори не го познаваше, а от малкото неща, които Диего беше споменавал за брат си, беше ясно, че според него той носи само неприятности.

От друга страна, пред себе си имаше някой, който бе готов да й се довери, да сложи плановете и сигурността си в нейни ръце, вместо просто да я пренебрегне, понеже бе твърде малка или защото би трябвало да се грижи за Тави.

Тя изпусна дъха си и срещна очите на Хайме.

— Добре. Как възнамеряваше да останеш незабелязан, докато успееш да поговориш с Кристина?

Усмивката му беше ослепителна. Друзила се зачуди как изобщо си бе помислила, че не е толкова красив, колкото Диего.

— Именно тук можеш да ми помогнеш — заяви той.

След като се покатери по стената на къщурката и се озова на покрива, Ема протегна ръка на Джулиън, за да му помогне да се качи върху покрития с плочи покрив.

Беше наклонен леко и издаден от двете страни на къщата. Ема се приближи до ръба, който се подаваше над входната врата.

Оттук капанът се виждаше съвсем ясно. Марк им беше казал коя бе най-добрата примамка: пискитата обичаха мляко и хляб, и мед. Освен това обичали и мъртви мишки, но Ема нямаше намерение да стигне толкова далеч. Тя харесваше мишките, въпреки дълбоката омраза на Чърч към тях.

— Остава само да чакаме — заяви Джулиън и приседна на ръба на покрива. Купичките с мляко и мед и чинията с хляб бяха отвън, проблясващи изкусително върху купчинка листа близо до пътеката, отвеждаща до вратата.

Ема се настани до Джулиън. Небето беше безоблачно синьо, ширнало се до мястото, където се сливаше с по-тъмната синева на морето. Бавни рибарски лодки оставяха бели дири по повърхността на водата, глухият грохот на вълните контрастираше с повеите на топлия вятър.

Нямаше как да не си спомни всички пъти, когато двамата с Джулиън бяха седели на покрива на Института, потънали в приказки, зареяли поглед към океана. Брегът може и да беше друг, ала всички морета на света бяха свързани.

— Сигурна съм, че не може да няма някакъв закон, забраняващ пленяването на пискита, без разрешение от Клейва — каза тя.

— Lex malla, lex nulla — отвърна Джулиън, махайки съжалително с ръка. Това беше мотото на рода Блекторн: Лошият закон не е никакъв закон.

— Чудя се какво ли мото имат другите родове. Знаеш ли някои?