Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Джулиън поклати глава и протегна ръка, обръщайки я, така че да видят руната окото върху кожата му.

— Ние сме нефилими.

Пискитата отново зашушукаха помежду си.

— Опитваме се да открием Анабел Блекторн — продължи Джулиън. — Искаме да я отведем у дома, където ще бъде в безопасност.

Върху лицата на пискитата се изписа съмнение.

— Тя каза, че знаете къде е. Говорили ли сте с нея?

— Познавахме Анабел и Малкълм преди много години — отвърна пискито. — Рядкост е някой смъртен да живее толкова дълго. Бяхме любопитни.

— Защо просто не ни кажете? — намеси се Ема. — Ще ви пуснем да си вървите, ако го направите.

— А ако не го направим? — попита най-мъничкото писки.

— Тогава няма да ви пуснем да си вървите.

— Тя е в църквата Портхалоу — каза най-мъничкото писки, говорейки от името на всички. — Празна е от години насам. Анабел я познава и се чувства в безопасност там, а през повечето дни рядко се мярка някой от дългуните.

— Църквата Портхалоу наблизо ли е? — попита Джулиън. — Близо до града?

— Убийствено близо. — Най-високото писки вдигна слабичките си, бледи ръце и посочи. — Само че не може да отидете днес. Днес е неделя и дългуните идват на групи, за да разглеждат гробището до църквата.

— Благодаря ви — каза Джулиън. — Наистина ни помогнахте.

Дру бутна вратата на спалнята си.

— Хайме? — прошепна.

Не последва отговор. Тя влезе предпазливо, затваряйки след себе си. Носеше чиния с кифлички, които Бриджет беше приготвила. Когато я беше помолила за цяла чиния, Бриджет се беше изкискала на нещо, което очевидно само тя си спомняше, а после рязко й беше казала да не ги изяжда всичките, защото щяла да стане още по-дебела.

Дру отдавна се беше научила да не яде много пред хора, които не познава, нито да изглежда така, сякаш е гладна, нито да си пълни прекалено чинията. Ненавиждаше начина, по който я поглеждаха, когато го стореше, сякаш за да кажат: О, ето защо не е слаба.

Заради Хайме обаче беше готова да го направи. След като той се беше разположил като у дома си в нейната стая (първо се беше проснал на леглото, сякаш от седмици спеше там, а после беше скочил и бе помолил да използва душа), тя го бе попитала дали е гладен, при което той й се беше усмихнал, изпод полупритворени мигли.

— Не исках да ставам нахален, но…

Дру бе побързала да отиде в кухнята и не искаше да се върне с празни ръце. Това бе нещо, което би направило едно уплашено тринайсетгодишно момиче, не някой на шестнайсет. Или за колкото годишна я мислеше той. Не беше уточнила.

— Хайме?

Той се показа от банята, по дънки. Тъкмо си навличаше тениска и Дру зърна черна татуировка (не Знак, а думи на латиница), плъзнала се по мургавата кожа, преди тениската да покрие плоския му корем. Взираше се безмълвно в него, докато той се приближи и си взе кифличка, като й намигна.

— Благодаря.

— Няма защо — отвърна Дру тихичко.

Той приседна на леглото, ръсейки трохи, а черната му коса се къдреше от влагата. Дру остави предпазливо чинията върху тоалетката. Докато отново се обърне към него, той вече беше заспал, подложил ръка под главата си.

Тя се покатери върху нощното шкафче, обвила ръце около себе си. Виждаше Диего в цветовете и извивките на лицето на Хайме. Сякаш някой беше взел Диего и го беше изострил, правейки всичките му ъгли по-отчетливи. Още думи бяха татуирани около китката му и се скриваха под ръкава на тениската му. На Дру й се прииска да знаеше испански достатъчно добре, за да си ги преведе.

Отправи се към вратата, с намерението да го остави да си почине.

— Не си отивай.

Тя се обърна рязко и видя, че очите му бяха полуотворени и ресниците им хвърляха сенки върху прекалено острите скули.

— Отдавна не съм имал някой, с когото да си поговоря.

Дру приседна на ръба на леглото, а той се излегна по гръб, с ръце под главата. Беше сякаш изтъкан от дълги крайници, черна коса и ресници като паякови крачка. Всичко в него бе леко разкривено, докато у Диего имаше само прави линии, като в книжка с комикси. Дру се опита да не го зяпа.

— Разглеждах лепенките на нощното ти шкафче. — Беше ги купила в един магазин на Флийт Стрийт, когато с Даяна отидоха за сандвичи. — Всичките са от филми на ужасите.

— Обичам филмите на ужасите.

Хайме се усмихна широко и кичур черна коса му влезе в очите. Той го отметна назад.

— Харесва ти да те плашат?

— Филмите на ужасите не ме плашат — отвърна Дру.

— Не е ли това идеята? — Изглеждаше искрено заинтригуван. Дру не помнеше кога за последен път някой бе изглеждал искрено заинтригуван от любовта й към старите филми на ужасите. Джулиън понякога оставаше да гледа „Хотел на ужасите" заедно с нея, но тя знаеше, че го прави само от братска привързаност.