Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Улови я през кръста и тя се люшна назад в обятията му, сякаш нямаше кости, и косата й докосна пода. Когато се изправи, с полупритворени очи, той повече не бе в състояние да се сдържа. Притегли я към себе си и я целуна.

Ръцете й се вдигнаха и се заровиха в косата му, пръстите й се вкопчиха в него и го притиснаха още по-плътно до тялото й. Имаше вкус на хладна бистра вода и Марк пиеше от устните й така, сякаш умираше от жажда. Цялото му тяло като че ли бе изтъкано от отчаяна болка и когато тя се отдръпна от него, той простена тихо. Ала тя се смееше и танцуваше, без да откъсва очи от неговите, разперила ръце. Марк имаше чувството, че кожата му е обтегната върху тялото му; отчаяно копнееше отново да я целуне, да плъзне ръце там, където се бяха плъзнали очите му преди малко: по дългите й крака, под полата, около кръста й, по гладките, издължени мускули на гърба й.

Желаеше я и това бе невероятно човешка нужда; не звездна светлина и странност, а тук и сега. Тръгна след нея, посягайки към ръцете й…

— Кристина…

Тя замръзна и за един изпълнен със страх миг, Марк си помисли, че е заради него. Ала тя гледаше настрани. Той се обърна и видя Кийрън на прага; облегнат на касата на вратата, елфът се взираше в тях с нетрепващ поглед.

Марк се напрегна. В миг на закъсняла яснота осъзна, че бе постъпил глупаво, смущаващо глупаво. Само че вината не беше на Кристина. Ако гневът на Кийрън се излееше върху нея…

Ала когато Кийрън заговори, гласът му беше лековат.

— Марк. Ти наистина нямаш представа, нали? Защо не й покажеш как се прави наистина?

Приближи се към тях, истински елфически принц, в цялото си великолепие. Носеше бяла риза и бричове и тъмната му коса се спускаше към раменете. Той спря в средата на стаята и протегна ръка на Кристина.

— Милейди — заяви той и се поклони. — Ще ми окажеш ли честта за един танц?

Кристина се поколеба за миг, а после кимна.

— Не е нужно да го правиш — прошепна Марк.

Тя просто го изгледа и последва Кийрън до средата на пода.

— Сега — каза Кийрън и се раздвижи.

Марк не мислеше, че някога бе танцувал с Кийрън, не и на някое от елфическите веселия; те винаги се бяха опитвали да скрият връзката си от повечето обитатели на елфическото царство. А след като не можеше да танцува с онзи, с когото искаше, Кийрън, естествено, отказваше да танцува с когото и да било другиго.

Ала ето че сега го правеше. И ако Кристина се беше движила като огън, Кийрън се движеше като мълния. След миг колебание, Кристина го последва… той я взе в ръцете си… улови я, вдигна я във въздуха с непринудена елфическа сила, завъртя я около себе си. Тя ахна и лицето й светна от насладата на музиката и движението.

Марк стоеше на мястото си, чувствайки се неловко, смутен. Какво правеше Кийрън? Какво си мислеше? Да го укори ли се опитваше? Не изглеждаше така. Колко точно беше видял? Целувката или само танца?

Чу как Кристина се смее. Очите му се разшириха. Невероятно. Двамата с Кийрън бяха като звезди, които се носеха една около друга и единствено крайчетата им се докосваха, ала всеки път, когато това се случваше, се посипваше дъжд от искри и огън. А Кийрън се усмихваше, усмихваше се наистина, и това променяше лицето му, караше го да изглежда толкова млад, колкото беше в действителност.

Музиката свърши. Кристина спря да танцува, придобила изведнъж смутено изражение. Кийрън вдигна ръка, за да отметне дългата й черна коса над рамото й, а после се наведе и я целуна по бузата. Очите й се разшириха от изненада.

Едва тогава, след като се отдръпна, той погледна към Марк.

— Ето така танцуват онези, в чиито вени тече кръвта на елфическите земи.

— Събуди се.

Кит простена и се обърна на другата страна. Най-сетне беше заспал и сънуваше нещо приятно — че е на плажа заедно с баща си. Не че баща му някога го беше водил на плажа, но нали затова бяха сънищата?

В съня, баща му го беше докоснал по рамото и бе казал: Винаги съм знаел, че от теб ще излезе добър ловец на сенки.

Нищо че Джони Рук би предпочел синът му по-скоро да стане сериен убиец, отколкото нефилим. Докато се отърсваше от съня, Кит си спомни многозначителната усмивка на баща си и последния път, когато я беше видял, сутринта, в която демоните на Малкълм Фейд го бяха разкъсали на парчета.

— Чу ли ме? — Гласът, който се опитваше да го събуди, стана по-настойчив. — Събуди се!

Кит отвори очи. Стаята му беше изпълнена с бледото сияние на магическа светлина, а над леглото му се бе надвесила сянка. Със спомена за мантидите, пресен в главата му, той седна рязко.