Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Тай се изправи. Косата му беше разрошена.

— Тя вече пострада веднъж. Заради мен.

— Тай…

— Трябва да открия Портала. — Тай се облегна на стената, потропвайки с пръсти по нея. — Погледнах зад всички гоблени.

— Може би трябва да погледнеш в тях? — предложи Кит.

Тай му хвърли дълъг, замислен поглед, примесен с мъничко изненада. Кит зърна блясъка в сивите му очи, преди другото момче да се обърне отново към гоблените. Всеки от тях изобразяваше сцена от нещо, което приличаше на средновековен пейзаж: замъци, дълги каменни стени, кули и пътища, коне и битки. Тай спря пред един, на който имаше висок плет със сводест отвор в средата. През отвора се виждаше море.

Сложи ръка върху него с колеблив, изпитателен жест. Лумна светлина и Кит се втурна напред в същия миг, в който гобленът заблещука и грейна като пъстроцветно петно във вода.

Тай отново погледна към изобразеното върху него, а после се обърна, протегнал свободната си ръка към Кит.

— Не се бави толкова.

Кит посегна към него. Пръстите му се сключиха около тези на Тай, топли и корави под допира му. Тай прекрачи в Портала, цветовете се разделиха и отново се събраха зад него… вече беше полуневидим… и пръстите му още по-здраво стиснаха Кит, издърпвайки го след себе си.

Кит го държеше с всичка сила, ала някъде във вихрушката и хаоса на Портала, ръката му се откъсна от тази на Тай. Обзет от ирационална паника, той изкрещя нещо — и сам не беше сигурен какво — преди ветровете на Портала да го всмучат през потъналия в сенки праг и да го изплюят в студения въздух, върху склон, обрасъл с влажна трева.

— Да? — Тай стоеше над него с магическа светлина в ръка. Зад него небето беше високо и тъмно, блещукащо с безброй звезди.

Кит се изправи, потръпвайки. Започваше да свиква с пътуването през Портал, но все още не го харесваше.

— Какво има? — Тай не срещна очите му, но го огледа от горе до долу, сякаш търсеше наранявания. — Викаше името ми.

— Така ли? — Кит се огледа наоколо. Зелени поляни се спускаха надолу в три посоки, а в четвъртата се издигаше към голяма сива църква. — Според мен се притеснявах да не се изгубиш в Портала.

— Това се е случвало само няколко пъти. Статистически погледнато е много малко вероятно. — Тай вдигна руническия си камък. — Това е Корнуолският институт.

В далечината Кит зърна блещукането на лунна светлина върху тъмна вода. Морето. Над тях църквата представляваше купчина сиви камъни със счупени черни прозорци и липсваща входна врата. Кулата й стърчеше нагоре, губейки се в завихрени облаци, огрявани от луната зад тях. Той свирна през зъби.

— От колко време е изоставен?

— Само от няколко години. От Тъмната война насам няма достатъчно ловци на сенки за всички Институти. — Той местеше поглед между рисунката в ръката си и онова, което ги заобикаляше. Кит видя останките от занемарена градина: плевели, избуяли между мъртви розови храсти, прекалено висока трева, мъх, покрил десетките статуи, пръснати наоколо като жертви на Медуза. Един кон се бе изправил на задни крака до момче, върху чиято китка беше кацнала птица. Каменна жена държеше изящен слънчобран. Миниатюрни каменни зайчета надничаха измежду бурените.

— И възнамеряваш да влезем вътре? — Гласът на Кит бе изпълнен със съмнение. Тъмните прозорци изобщо не му харесваха. — Не би ли било по-добре да дойдем през деня?

— Няма да влизаме вътре. — Тай вдигна рисунката, която беше донесъл и на магическата светлина Кит видя, че е мастилена скица на Института и градините му, нахвърляна през деня. Мястото не се беше променило особено през последните двеста години. Същите розови храсти, същите статуи. Рисунката обаче като че ли беше направена през зимата, защото клоните на дърветата бяха голи като скелети. — Онова, от което се нуждаем, е тук.

— И от какво се нуждаем? — попита Кит. — Направи ми тази услуга — обясни ми какво общо има това със случайната ми забележка, че гарваните са ненадеждни.

— И действително са ненадеждни. Работата е там, че Малкълм не каза дали гарванът е бил жив, дали е бил истинска птица. Просто така предположихме.

— Не, но… — Кит не довърши. Канеше се да каже, че няма особен смисъл да повериш съобщенията си на мъртъв гарван, ала нещо в изражението на Тай го накара да замълчи.

— Всъщност далеч по-логично би било да оставят съобщенията си на някое тайно място — продължи Тай. — Място, където лесно биха могли да отидат. — Той прекоси тревата и се приближи до статуята на момчето с птица върху ръката.