Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Тай си тананикаше, потънал в мисли. Днес реката имаше същия цвят като очите му, стоманеносиво със сребърни пръски. Бялата ивица на слушалките беше около врата му, пленявайки непокорната му черна коса под себе си. Лицето му имаше озадачено изражение.

— Защо би го направила?

— Просто имам такова чувство — отвърна Ливи. — Не мога да го докажа … — Гласът й заглъхна. Беше присвила очи към нещо в далечината, вдигнала ръка, за да затули сивкавата следобедна светлина. — Какво е това?

Кит проследи погледа й и усети как се вледенява. По небето се движеха фигури, препускащи силуети, открояващи се на фона на облаците. Три коня, ясни като изрязани от хартия фигурки, с трима ездачи на гърбовете си.

Той се огледа като обезумял. Наоколо беше пълно с мундани, които не обръщаха никакво внимание на тримата тийнейджъри в дънки и дъждобрани с качулки, понесли торби, пълни с магически прахчета.

— Дивият лов? — предположи Кит. — Но защо…?

— Не мисля, че е Дивият лов — рече Ливи. — Те яздят нощем, не посред бял ден. — Тя сложи ръка на кръста си, където висяха оръжията й.

— Това не ми харесва. — Тай звучеше останал без дъх. Сега фигурите бяха съвсем близо, носеха се над моста, спускаха се надолу. — Насочват се към нас.

Обърнаха се, ала беше твърде късно. Кит усети вятъра, разрошил косата му, когато конете и техните ездачи минаха над главите им. Миг по-късно се разнесе тропот и те се приземиха около Кит, Ливи и Тай, пресичайки пътя им за бягство.

Конете имаха лъскав бронзов цвят, бронзова бе и кожата и косата на ездачите им, които носеха маски от лъскав метал, скриващи наполовина лицата им. Бяха красиви, странни и неземни, съвсем не на място в сенките на моста, докато покрай тях се носеха водни таксита, а пътят над главите им бучеше от преминаващите коли.

Очевидно бяха елфи, ала по нищо не приличаха на онези, които Кит бе виждал преди на Пазара на сенките. Тези бяха по-високи и по-едри, и бяха въоръжени, въпреки забраната на Студения мир. На кръста на всеки от тях висеше огромен меч.

— Нефилими — каза един от тях, а гласът му звучеше като трошащ се ледник. — Аз съм Иохаид от Седмината ездачи, а това са братята ми Етарлам и Карн. Къде е Черната книга?

— Черната книга? — повтори Ливи. Тримата се бяха притиснали до стената на пътеката. Кит забеляза минувачите да им хвърлят особени погледи и знаеше, че отстрани изглежда така, сякаш бяха зяпнали нищото.

— Да — отвърна Етарлам. — Нашият крал я търси. Вие ще ни я дадете.

— Не е у нас — каза Тай. — И не знаем къде е.

Карн се изсмя.

— Вие сте просто деца, така че сме склонни да проявим снизходителност. Разберете обаче едно. Ездачите на Манан изпълняват повелите на Тъмния крал от хиляда години. През вековете мнозина паднаха под оръжията ни и никого не сме пожалили, по каквато и да било причина, била тя възраст или немощ. Няма да пожалим и вас. — Той се приведе над гривата на коня си и Кит едва сега видя, че животното имаше очите на акула, мастиленочерни, непроницаеми и смъртоносни. — Или ще ни кажете къде се намира Черната книга, или ще станете пленници, с чиято помощ ще накараме онези, които го знаят, да издадат местонахождението й. Кое избирате, ловци на сенки?

— Пак аз печеля. — Хайме свали картите си, само купи, и се ухили тържествуващо на Дру. — Не се чувствай зле. Кристина казваше, че имам дяволски късмет.

— Късметът на дявола не е ли лош? — Дру нямаше нищо против да губи от Хайме. Той винаги изглеждаше доволен, а нея не я беше грижа дали ще победи, или ще загуби.

Предишната нощ беше спал на пода до леглото й и когато се бе събудила, тя се бе обърнала настрани и го бе съзерцавала с изпълнени с щастие гърди. Насън Хайме изглеждаше уязвим и повече приличаше на брат си, макар че сега Дру го смяташе за по-красив от Диего.

Хайме беше тайна, нейната тайна. Нещо важно, което тя правеше, независимо дали другите го знаеха, или не. Знаеше, че той е на важна мисия, нещо, за което не можеше да говори; беше като да има шпионин в стаята си или супергерой.

— Ще ми липсваш — каза той откровено и като сплете пръсти, изпъна ръце като котка, протягаща се на слънцето. — От много отдавна не съм се забавлявал, нито съм си почивал толкова.

— Можем да си останем приятели и след това, нали? Искам да кажа, след като приключиш с мисията си.

— Не знам кога ще приключа. — По лицето му пробяга сянка. Настроенията на Хайме се меняха много по-бързо от тези на брат му: можеше да бъде щастлив и тъжен, смеещ се и замислен само в рамките на пет минути. — Възможно е да отнеме много време. — Той й хвърли кос поглед. — Възможно е да ме намразиш. Накарах те да пазиш тайни от семейството си.