Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Ливи ахна рязко и гърбът й се изви конвулсивно; Тай сложи длан върху ръката си и пръстите му се вкопчиха в нея. А после тялото на Ливи се отпусна. Цветът започна да се завръща в лицето й, от жълтеникаво-сиви бузите й станаха розови. Тай също се отпусна видимо.

— Ето че отровата е извлечена — каза Магнус делово. — А сега да се погрижим за загубата на кръв и порязването.

— За тези неща съществуват руни — каза Тай. — Аз мога да й ги сложа.

Магнус обаче поклати глава.

— По-добре да не го правим — руните черпят част от своята сила от носителя си. Ако тя имаше парабатай, вероятно бихме могли да опитаме да почерпим сила от него, но тя няма такъв, нали?

Тай не отговори. Лицето му се беше вкаменило и пребледняло.

— Няма парабатай — отвърна Кит, осъзнал, че Тай няма да каже нищо повече.

— Нищо. И така ще се оправи — увери ги Магнус. — Няма обаче да е зле да я пренесем в стаята й. Няма причина да спи върху масата.

— Аз ще ти помогна — каза Марк. — Тай, защо не дойдеш с нас?

— Алек, ще отидеш ли до лечебницата? — помоли Магнус, докато Марк вземаше сестра си в прегръдките си. Горката Ливи, помисли си Кит; никак не би й харесало да я разнасят насам-натам като чувал с картофи. — Знаеш от какво ще имам нужда.

Алек кимна.

— Вземи Кит със себе си — добави Магнус. — Ще имаш нужда от помощ, за да донесеш всичко.

Кит осъзна, че няма нищо против да си поприказва с Алек. Алек имаше успокояващо излъчване — тихо и сдържано. Докато двамата излизаха от библиотеката, Кит хвърли един последен поглед към Тай. Самият той нямаше братя и сестри, не познаваше майка си, имал бе единствено Джони. Баща му. Баща му, който бе мъртъв, а все пак не вярваше, че самият той някога бе изглеждал така, както Тай изглеждаше в момента, сякаш дори само мисълта, че нещо може да се случи с Ливи, бе достатъчна, за да го прекърши.

Може би ми има нещо, помисли си Кит, докато излизаше в коридора след Алек. Може би не бе способен на истински чувства. Никога не си бе задавал кой знае колко въпроси за това, коя бе майка му. Човек, способен на истински чувства, несъмнено би си задавал подобни въпроси, нали?

— Значи, си се запознал с Джейс? — попита Алек, тътрейки лекичко крака по килима. — Как ти се стори?

— Джейс? — Кит изглеждаше озадачен. Защо му бе на който и да било да го попита за мнението му за ръководителя на Нюйоркския институт.

— Просто поддържам разговора. — Върху устните на Алек играеше особена усмивчица, сякаш бе запазил цял куп мисли за себе си. Минаха през врата, на която пишеше ЛЕЧЕБНИЦА, и се озоваха в голяма стая, пълна със старовремски единични метални легла. Алек мина зад плота и се залови да рови.

— С Джейс не си приличате особено — отбеляза Кит. Върху стената насреща му имаше причудливо тъмно петно, сякаш беше покрита с пласт боя, почти във формата на дърво.

— Меко казано. — Алек натрупа купчинка превръзки върху плота. — Ала това няма значение. Не е нужно парабатаите да си приличат. Нужно е просто да се допълват един друг. Да работят добре заедно.

Кит си помисли за Джейс, изтъкан сякаш от искрящо злато и увереност, и Алек, с неговото сигурно, тихо спокойствие.

— И вие с Джейс се допълвате един друг?

— Спомням си деня, в който го срещнах за първи път — отвърна Алек. Беше намерил две празни кутии и сега слагаше превръзки в едната и бурканчета с прахчета в другата. — Тъкмо беше излязъл от един Портал от Идрис. Беше кльощав и покрит със синини, и имаше огромни очи. Освен това беше арогантен. Двамата с Изабел непрекъснато се караха… — Споменът извика усмивка върху устните му. — Ала за мен всичко у него казваше: „Обичайте ме, защото никой никога не го е правил". То бе изписано навсякъде по него, като пръстови отпечатъци. Притесняваше се да се запознае с теб — добави Алек. — Не е свикнал да има кръвни роднини. Мнението ти беше важно за него. Искаше да го харесаш. — Той погледна към Кит. — Ето, вземи едната.

Кит усети, че главата му се замайва. Спомни си Джейс, самонадеян и развеселен, и горд. Алек обаче говореше за него така, сякаш го виждаше като уязвимо дете, някой, който се нуждаеше от любов, защото никога не бе познал такава.

— Но аз съм никой — каза той, поемайки кутията с превръзки. — Защо го е грижа какво мисля? Аз съм без значение. Аз съм нищо.

— Имаш значение за ловците на сенки — заяви Алек. — Ти си Херондейл. Това никога не може да бъде нищо.

Взела Рафи в прегръдките си, Кристина пееше тихичко. Беше дребничък за петте си години, а сънят му беше неспокоен. Потръпваше и въздишаше насън, стиснал кичур тъмна коса в малките си кафяви пръстчета. Малко й напомняше на нейните малки братовчеди, които винаги искаха още една прегръдка, още един сладкиш, още една песен преди да заспят.