Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Джулиън не беше успял да включи телефона си да се зареди, тъй като нямаше подходящия адаптор. Неща, за които ловците на сенки не мислеха.

— Според мен не бива да казваме на другите, че сме видели Анабел — рече той. — Още не. Ще пощуреят, а първо искам да видя какво ще научим от пискитата.

— Трябва да им кажем поне, че Тъмният крал е помогнал на Малкълм да се сдобие с Черната книга — настоя Ема сънено.

— Ще им кажа, че сме го прочели в дневника му.

Изчака да види дали Ема ще възрази, но тя вече потъваше в сън. Той също почти заспиваше. Ема беше тук, до него, така, както трябваше да бъде. Даде си сметка колко зле беше спал през последните няколко седмици без нея.

Не беше сигурен дали се бе унесъл, нито за колко дълго. Когато очите му се отвориха, видя приглушеното сияние на огъня в камината, превърнал се почти в жарава. Усещаше Ема до себе си, ръката й — преметната през гърдите му.

Той се вкамени. Трябва да се беше обърнала в съня си. Беше се сгушила до него. Усещаше ресниците й, лекия й дъх, до кожата си.

Тя промълви нещо и завъртя глава до шията му. Преди да се пъхнат в леглото се беше страхувал, че ако я докосне, ще бъде връхлетян от същия смазващ волята копнеж, който бе почувствал в Светлия двор.

Онова, което изпитваше в момента, бе едновременно по-хубаво и по-страшно. Беше завладяваща, ужасяваща нежност. Макар че когато беше будна, Ема притежаваше излъчване, което я караше да изглежда висока и дори внушителна, тя бе толкова мъничка, сгушена до него, и така деликатна, че сърцето му се сви от мисли за това, как да не допусне светът да прекърши нещо толкова крехко.

Искаше да я задържи в прегръдките си завинаги, да я закриля, да бъде до нея. Искаше да може да пише за чувствата си така свободно, както Малкълм бе писал за покълващата си любов към Анабел. Ти разглоби живота ми на парченца и го сглоби наново.

Ема въздъхна тихичко и се намести върху дюшека. Искаше му се да проследи очертанията на устата й, да я нарисува… тя винаги бе различна, сърцевидната й форма се променяше заедно с израженията на лицето й, ала това изражение, между сън и будност, полуневинно, полузнаещо, завладя душата му по един нов начин.

В главата му отекнаха думите на Малкълм. То е като да откриеш, че плажът, на който си идвал през целия си живот, всъщност е застлан не с пясък, а с диаманти и те те заслепяват с красотата си. Диамантите може и да заслепяваха с красотата си, но освен това бяха най-твърдите и най-остри скъпоценни камъни в света. Можеха да те порежат или разкъсат на парченца, да те смачкат или да те срежат надве. Обезумял от любов, Малкълм не бе помислил за това. Ала Джулиън не бе в състояние да мисли за нищо друго.

Кит се събуди от трясъка на вратата на Ливи. Надигна се и усети, че цялото тяло го боли, докато Тай влизаше в стаята.

— На пода си — отбеляза Тай, поглеждайки към него.

Не можеше да го отрече. След като приключиха в лечебницата, двамата с Алек бяха отишли в стаята на Ливи, а после Алек бе излязъл, за да нагледа децата, и тогава Кит беше останал само Магнус — седнал тихичко до Ливи, той я преглеждаше от време на време, за да види дали се оправя. Както и Тай, облегнат на стената, впил поглед в сестра си, без да мига. На Кит му се бе сторило, че се намира в болнична стая, в която няма право да бъде.

Беше излязъл и спомняйки си как Тай бе спал на пода пред стаята му през първите мудни в Лос Анджелис, се беше свил върху износения килим, без да очаква да успее да заспи. Дори не помнеше кога е потънал в сън, но очевидно го беше направил.

Надигна се и седна.

— Чакай…

Ала Тай вече беше поел по коридора, сякаш изобщо не го беше чул. След миг Кит скочи на крака и го последва.

Не беше съвсем сигурен защо. Та той почти не познаваше Тиберий Блекторн, помисли си, докато Тай завиваше почти слепешком зад ъгъла и поемаше по стълбите. Почти не познаваше и сестра му. Пък и те бяха ловци на сенки. А Тай искаше двамата с него да сформират детективски екип, което беше абсурдно. Определено нещо, към което той не проявяваше никакъв интерес, каза си, когато стълбището стигна до малка площадка пред очукана стара врата.

Освен това навън вероятно беше студено, помисли си, докато Тай отваряше вратата и да, през нея нахлу влажен, мразовит въздух. Тай потъна в студа и сенките отвън и Кит го последва.

Отново се намираха на покрива, макар че, за негова изненада, вече не беше нощ; беше ранно утро — сиво и тежко, с облаци, трупащи се над Темза и катедралата „Сейнт Пол". Шумовете на града се издигаха до тях, напрежението на милиони хора, които вършеха ежедневните си задължения, без да подозират за съществуването на ловците на сенки, без да подозират за магията и опасностите, които ги заобикаляха. Без да подозират за Тай, който се беше приближил до парапета около централната част на покрива, зареял поглед над града, вкопчен в железните декоративни лилии.