Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Тай. — Кит се приближи до него и Тиберий се обърна, така че сега беше с гръб към парапета. Раменете му бяха напрегнати и Кит спря, защото не искаше да навлиза в личното му пространство. — Добре ли си?

Тай поклати глава.

— Студено — каза, а зъбите му тракаха. — Студено ми е.

— Тогава защо не се приберем вътре — предложи Кит. — Там е по-топло.

— Не мога. — Гласът на Тай звучеше така, сякаш идваше от много дълбоко вътре в него, ехо, потопено наполовина във вода. — Да стоя в онази стая… не можех… то беше…

Той поклати глава с безсилно раздразнение, да не може да открие правилните думи, беше истинско мъчение.

— Ливи ще се оправи — каза Кит. — До утре напълно ще се възстанови. Магнус ни обеща.

— Ала вината е моя. — Тай беше притиснал гръб в перилата, но те като че ли не можеха да го подкрепят. Той се плъзна бавно надолу, докато не седна на земята, притиснал колене до гърдите си. Дишаше тежко и се клатеше напред-назад, вдигнал ръце до лицето си, сякаш за да отмахне паяжини или да пропъди досадни мухи. — Ако бях неин парабатай… исках да отида в Сколоманса, но това няма значение… единствено Ливи има значение…

— Вината не е твоя — заяви Кит.

Тай поклати рязко глава. Кит панически се опита да си спомни какво беше чел в интернет за сривовете, защото беше почти сигурен, че Тай е на път да получи такъв. Той коленичи върху влажния покрив… трябваше ли да го докосне, или не?

Можеше само да си представя какво изпитва Тай всеки ден: сякаш целият свят връхлита отгоре му, оглушителни звуци и пронизващи светлини, и никой не се сещаше да модулира гласа си. А после всичко, с чиято помощ се справяш с това, да ти бъде отнето от скръб или страх, оставяйки те оголен, като ловец на сенки, отишъл в битка без бойното си облекло.

Спомни си нещо за тъмнина, за натиск и одеяла с тежести и мълчание. Макар че нямаше представа откъде да намери всички тези неща на покрива.

— Кажи ми — рече той. Кажи ми от какво се нуждаеш.

— Обвий ръце около мен. — Дланите на Тай бяха бледи петна във въздуха, сякаш Кит се взираше във фотография на забавен каданс. — Прегърни ме.

Все още се клатеше напред-назад. След миг Кит обви ръце около него, без да е сигурен какво друго да стори.

Беше като да държи политнала стрела: Тай беше горещ и сякаш остър в ръцете му, и вибрираше от странна емоция. Най-сетне, след цяла вечност, както се стори на Кит, той се отпусна мъничко. Ръцете му докоснаха тези на Кит, движението им се забави, пръстите му сграбчиха пуловера на Кит.

— По-силно — каза. Беше се вкопчил в Кит сякаш бе спасителен сал, челото му се впиваше болезнено в рамото на другото момче. Звучеше отчаяно. — Трябва да го почувствам.

Кит не бе от онези, които прегръщат за щяло и нещяло, и доколкото си спомняше, никой, никога, не бе идвал при него, за да бъде утешен. Не бе от онези, които умееха да утешават. Открай време смяташе така. Пък и почти не познаваше Тай.

Но пък Тай не правеше нищо просто ей така, без причина, дори ако хората, чиито мозъци работеха по друг начин, не бяха в състояние да видят тези причини. Кит си спомни начина, по който Ливи разтъркваше ръцете на Тай, когато беше под напрежение и си помисли: Натискът е усещане; усещането сигурно му помага да се почувства стъпил на земята . В това имаше логика. Така че Кит го прегърна още по-силно, докато Тай не се отпусна в силната хватка на ръцете му; прегърна го по-здраво, отколкото бе прегръщал когото и да било, прегръщаше го така, сякаш бяха изгубени в морето на небосвода и единствено това, че бяха вкопчени един в друг, им помагаше да се задържат над корабокрушението на Лондон.

Даяна седеше в малката си спалня над оръжейния магазин и прелистваше папката, която Джия й беше дала. Не беше влизала в тази стая от края на Тъмната война, ала усещането бе познато и комфортно — одеялото, ушито от баба й, бе сгънато върху леглото, първите тъпи дървени ками, които бе получила от баща си, за да се упражнява върху стената, шалът на майка й — преметнат върху облегалката на един стол. Беше облякла яркочервена сатенена пижама, която бе намерила в една стара ракла и се чувстваше забавно издокарана.

Развеселеността й бързо се стопи, когато зачете съдържанието на кремавата папка. Пръв бе разказът на Зара за това, как бе убила Малкълм, потвърден от Саманта и Дейн като свидетели. Не че Даяна би повярвала на Саманта и брат й, дори да й кажеха, че небето е синьо.

Зара твърдеше, че центурионите пропъдили Малкълм първия път, когато нападнал Института, а на следващата нощ тя безстрашно патрулирала по границите на Института, докато не го открила да се спотайва в сенките и не го надвила в двубой с мечове. Твърдеше, че след това тялото му изчезнало.