Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Мислите на Джулиън препускаха. Малкълм не беше споменал ролята на Тъмния крал във всичко това, когато бе разказал на семейство Блекторн своята версия на станалото. Не че имаше нещо чудно. Кралят бе далеч по-могъщ от Малкълм и магьосникът едва ли би искал да забърка името му във всичко това.

— Силата ни не действа в Тъмните земи — рече той. — Серафимските оръжия не работят, нито пък магическата светлина или руните ни.

— Дело на Малкълм — заяви Анабел. — Кралят иска по целия свят и в Идрис да стане така. Ловците на сенки — изгубили силите си. Би ни отнел Аликанте и би се възцарил над него. Ловците на сенки ще се превърнат в преследваните.

— Нуждая се от Черната книга, Анабел. За да попреча на краля. Да спра всичко това.

Тя просто се взираше в него.

— Преди пет години Малкълм проля нефилимска кръв, опитвайки се да ме върне от мъртвите.

Родителите на Ема , помисли си Джулиън.

— Това събуди ума, но не и тялото ми. Магията подейства наполовина. Бях в агония, разбираш ли, полужива, пленена под земята. Писъците ми на болка бяха беззвучни. Малкълм не можеше да ме чуе. Не бях в състояние да помръдна. Той мислеше, че не усещам нищо, не чувам нищо, но въпреки това ми говореше.

Пет години , помисли си Джулиън. В продължение на пет години тя бе пленена в гробницата на средоточието, в съзнание, ала неспособна да накара да я чуят, неспособна да проговори, да проплаче, да помръдне.

Джулиън потрепери.

— Гласът му проникваше в гробницата ми. Четеше ми онова стихотворение, отново и отново. „Отдавна, преди много, тъй много лета." [17] „Анабел Ли", Едгар Алан По, превод Явор Димитров. — Б. пр. — Погледът на Анабел беше мрачен. — Предаде ме, докато бях жива, и отново, след като умрях. Разбираш ли, смъртта е дар. Да оставиш болката и скръбта зад себе си. Той ми отне това.

— Съжалявам — каза Джулиън. Луната бе започнала да слиза към хоризонта, и той се зачуди колко ли късно беше.

— Съжалявам — повтори тя пренебрежително, сякаш думата не означаваше нищо за нея. — Задава се война. Между феите и ловците на сенки. Но това не ме засяга. Засяга ме единствено да ми обещаеш, че повече няма да се опитваш да се добереш до Черната книга. Откажи се, Джулиън Блекторн.

Джулиън изпусна дъха си. Би излъгал, без да му мигне окото, ала подозираше, че обещание, дадено на някой като Анабел, идваше с ужасяващи последствия.

— Не мога — отвърна. — Нуждаем се от Черната книга. Не мога да ти кажа защо, но ти се кълна, че тя ще бъде на сигурно място, далече от ръцете на краля.

— Казах ти какво ми причини тази книга — рече тя и за първи път придоби оживен вид, бузите й пламнаха. — От нея няма полза, освен за злини. Не би трябвало да я искаш.

— Няма да я използвам за зло — увери я Джулиън. Това поне беше вярно, помисли си.

— Черната книга не може да бъде използвана за друго. Тя разбива семейства, хора…

— Моето семейство ще бъде разбито, ако не се сдобия с книгата.

Анабел замълча за миг.

— О. — А после, по-меко: — Но помисли само за онова, което би могло да бъде разбито, ако тази книга е там някъде, по света. Има по-висши цели.

— Не и за мен. — Светът може да бъде изпепелен до основи, стига семейството ми да оцелее , помисли си Джулиън и тъкмо се канеше да го каже, когато вратата на къщата се отвори рязко.

Ема застана на прага. Обуваше развързаните си обувки, стиснала Кортана в ръка. Косата й беше разчорлена, ала захватът й около оръжието беше сигурен.

Потърси Джулиън с поглед, а после видя Анабел; сепна се и зяпна изумено. Джулиън видя как устните й оформиха името на Анабел в същия миг, в който тя вдигна качулката си и побягна.

Джулиън се втурна след нея, Ема — само секунда по-късно. Ала Анабел беше смайващо бърза. Прекоси светкавично тревата и обраслия с пирен склон, водещ до ръба на скалата и с един последен поглед назад, се хвърли във въздуха.

— Анабел! — Джулиън и Ема изтичаха до ръба на канарата. Погледнаха надолу, към водата, на стотици метри под тях, гладка като огледало. Анабел беше изчезнала.

Връхлетяха в Института, озовавайки се в библиотеката. Беше като да те хвърлят от много високо и Кит се олюля и залитна към масата, вкопчвайки се в Ливи, за да не я изпусне.

Тай беше паднал на колене и тъкмо се изправяше. Кит погледна лицето на Ливи… то беше сиво, с плашещ жълтеникав оттенък.

— Магнус… — прошепна той.

Магьосникът, който се беше приземил с лекотата на дългогодишна практика, се обърна рязко, преценявайки светкавично ситуацията.