Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Спомни си пронизващите елфически очи на Кийрън, впити в него: Имаш безмилостно сърце.

Може би действително беше така. В този момент сърцето му сякаш бе мъртво в гърдите — подута, неподвижна буца. Всичко като че ли се случваше на разстояние от него… дори имаше чувството, че се движи по-бавно през света, сякаш си проправя път през вода.

И все пак, присъствието на Даяна му носеше облекчение. Артър често вземаше Джулиън за мъртвия му баща или дядо, но Даяна не беше част от миналото му и той като че ли нямаше друг избор, освен да я разпознае.

— Лекарството, което Малкълм ти приготвяше — каза Даяна. — Някога споменавал ли ти е какво има в него?

Артър поклати леко глава.

— Момчето не знае ли?

Джулиън знаеше, че „момчето" беше той.

— Не — отвърна. — Малкълм никога не ми е говорил за него.

Артър се намръщи.

— Няма ли утайка, остатък, който да бъде анализиран?

— Преди две седмици използвах й последната капчица, която успях да намеря. — Джулиън беше дал на чичо си мощен коктейл от лекарството на Малкълм последния път, когато Джейс, Клеъри и инквизиторът бяха в Института. Артър просто трябваше да се държи сигурно на краката си и да бъде с толкова ясна мисъл, колкото бе възможно.

Джулиън бе почти сигурен, че Джейс и Клеъри биха скрили състоянието на Артър, ако научеха истината. Само че би било несправедливо да ги обремени с подобен товар… пък и нямаше доверие на инквизитора, Робърт Лайтууд. Нямаше му доверие от онзи ден преди пет години, когато Робърт го бе принудил да изтърпи бруталното изпитание на Меча на смъртните, защото не бе повярвал, че Джулиън няма да излъже.

— И ти не си запазил нито капчица, Артър? — попита Даяна. — Не си скрил част от него някъде?

Артър отново поклати глава. На мътната магическа светлина той изглеждаше стар… много по-стар, отколкото беше, косата му — прошарена със сиви кичури, очите му — избелели като океана призори. Тялото му под провисналата синя роба беше кльощаво, костите на раменете му стърчаха под плата.

— Нямах представа, че Малкълм ще се окаже такъв — каза той. — Злодей, убиец, предател . — Освен това разчитах на момчето. — Той се прокашля. — На Джулиън.

— Аз също не знаех за Малкълм — каза Джулиън. — Работата е там, че ще имаме гости. Центуриони.

— Кентархи — измърмори Артър и отвори едно от чекмеджетата на бюрото си, сякаш търсеше нещо. — Така ги наричали във византийската армия. Ала центурионът винаги е бил опората на армията. Командвал стотина мъже. Центурионът можел да налага на римските граждани наказания, от каквито законът обикновено ги защитавал. Центурионите били по-силни от закона.

Джулиън не беше сигурен колко общо имаше между оригиналните византийски центуриони и центурионите от Сколоманса. Ала подозираше, че се досеща какво иска да каже чичо му.

— Точно така. Което означава, че ще трябва да бъдем особено внимателни. С това, какъв трябва да бъдеш в присъствието им. Как ще се държиш.

Артър допря пръсти до слепоочията си.

— Толкова съм уморен — промълви. — Не може ли… Ако просто можехме да помолим Малкълм за още малко лекарство…

— Малкълм е мъртъв — напомни му Джулиън. Вече му го бяха казали, но той като че ли все не можеше да го запомни. И това бе точно типът грешка, каквато не можеше да допусне в присъствието на непознати.

— Съществуват мундански лекарства — обади се Даяна след моментно колебание.

— Ами Клейвът? — каза Джулиън. — Наказанието за прибягване към мунданско медицинско лечение е…

— Знам какво е — прекъсна го Даяна необичайно рязко. — Само че нямаме друг избор.

— Ала ние нямаме представа нито какви таблетки, нито каква доза ще са необходими. Нямаме представа как мунданите лекуват подобно заболяване.

— Аз не съм болен . — Артър затръшна чекмеджето. — Феите раздробиха ума ми. Почувствах го как се строши. Никой мундан не би могъл да разбере или излекува нещо такова.

Даяна и Джулиън се спогледаха разтревожено.

— Е, има няколко пътя, по които можем да поемем. Ще те оставим на спокойствие, Артър, и ще ги обсъдим. Знаем колко е важна работата ти.

— Да — промълви чичото на Джулиън. — Работата ми…

И отново се наведе над купищата листове, забравил в миг Даяна и Джулиън. Докато излизаше от стаята след Даяна, Джулиън неволно се запита, каква ли утеха намира чичо му в стари разкази за богове и герои, разкази от едно отдавнашно време, когато да запушиш уши, отказвайки да чуеш песента на сирените, можело да те опази от лудост.