Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Мечът тежеше в ръката му. Ала толкова много неща му се струваха тежки, откакто се беше върнал у дома. Очакванията на другите. Това, колко много обичаше семейството си.

Дори това, че бе обвързан с Ема. Той вярваше на Ема. Не поставяше под съмнение правилността на постъпката й — ако тя вярваше, че е така, той вярваше в нея.

Ала лъжите не му се удаваха естествено, а най-силно ненавиждаше да лъже семейството си.

— Марк?

Беше Клеъри, следвана от Джейс. Срещата в библиотеката явно беше свършила. И двамата бяха в бойно облекло; червената коса на Клеъри грееше като петно от кръв на фона на черните й дрехи.

— Тук съм — каза Марк, връщайки меча, който държеше, на мястото му. През прозорците се процеждаше бяла светлина — пълната луна бе високо в небето и рисуваше пътека върху морето, от мястото, където целуваше хоризонта, до ръба на брега.

Джейс все още не беше казал нищо; просто гледаше Марк с полупритворени златни очи, като ястреб. Марк си спомни Клеъри и Джейс такива, каквито бяха, когато ги срещна малко след като беше отвлечен от Дивия лов. Криеше се в тунелите край Двора на феите, когато те се приближиха до него и сърцето му едва не се бе пръснало от болката да ги види. Ловци на сенки, които вървяха през опасностите на елфическото царство, с гордо вдигнати глави. Те не бяха изгубени; не бягаха. Не се страхуваха.

Тогава се беше зачудил дали някога отново щеше да има тази гордост, тази липса на страх. Дори когато Джейс бе пъхнал магическата светлина в ръката му, дори когато му бе прошепнал: „ Покажи им от какво тесто са замесени ловците на сенки; покажи им, че не се боиш. Можеш да се справиш ", Марк се боеше до болка.

Не за себе си. За семейството си. Как щяха да се справят в един свят, в който бушуваше война, без той да е до тях, за да ги брани?

Учудващо добре, оказало се бе. В крайна сметка не бяха имали нужда от него. Защото бяха имали Джулс.

Джейс се настани на един перваз. Беше по-голям от първия път, в който Марк го беше срещнал. По-висок, по-широкоплещест, макар и все така изящен. Говореше се, че дори кралицата на феите бе останала впечатлена от външния вид и маниерите му, а елфическите благородници рядко се впечатляваха от човеци. Пък били те и ловци на сенки.

Макар че понякога и това се случваше. Собственото му съществуване бе доказателство за това. Майка му, лейди Нериса от Двора на феите, бе обичала нефилимския му баща.

— Джулиън не иска в Института да се настанят центуриони — подхвърли Джейс. — Нали?

Марк ги изгледа подозрително.

— Нямам представа.

— Марк няма да ни издаде тайните на брат си, Джейс — каза Клеъри. — Ти би ли издал тайните на Алек?

Прозорецът зад Джейс бе висок и толкова прозрачен, че понякога Марк имаше чувството, че би могъл да излети през него.

— Може би, ако беше за негово добро — отвърна Джейс.

Клеъри издаде не особено изискан звук на съмнение.

— Марк — каза тя. — Нуждаем се от помощта ти. Имаме някои въпроси за земята на елфите и двата Двора, за физическите им очертания, а никъде не можем да открием отговор, нито дори в Спираловидния лабиринт или в Сколоманса.

— А и честно казано — добави Джейс, — не искаме да изглежда така, сякаш разследваме, защото мисията ни е тайна.

— Мисията ви е в царството на феите? — досети се Марк.

Двамата кимнаха.

Марк беше слисан. Ловците на сенки открай време не се чувстваха добре в земите на феите, а от Студения мир насам ги избягваха като чума.

— Защо? — Той се извърна бързо от меча. — Да не е някаква мисия за отмъщение? Задето Ярлат и някои от другите помагаха на Малкълм? Или… заради онова, което се случи с Ема?

Ема понякога все още се нуждаеше от помощ с последните си превръзки. Всеки път, когато видеше червените резки, нашарили кожата й, Марк усещаше, че му става лошо и го изпълва чувство на вина. Те бяха като мрежа от кървави нишки, които го привързваха към измамата, която двамата плетяха.

Очите на Клеъри бяха мили.

— Не възнамеряваме да нараним никого — каза тя. — Не става дума за отмъщение. Единствено за събиране на информация.

— Мислите си, че се тревожа за Кийрън — осъзна Марк. Името заседна в гърлото му като парче отчупена кост. Беше обичал Кийрън, а Кийрън го беше предал и се бе върнал в Лова и всеки път, щом си помислеше за него, Марк имаше чувството, че кърви отвътре. — Не се тревожа за Кийрън.

— В такъв случай не би имал нищо против, ако поговорим с него — каза Джейс.

— Не бих се тревожил за него — отвърна Марк. — Възможно е обаче да се тревожа за вас .