Кассандра Клэр - Повелител на сенките

Сервитьорката се засмя.

— Старите пещери на контрабандистите — обясни тя. — Предполагам, че сте дошли по прилив, нали? Иначе със сигурност щяхте да ги видите.

Ема и Джулиън си размениха един-единствен поглед, преди да скочат на крака. Без да обръщат внимание на сепнатите протести на сервитьорката, те изскочиха на улицата.

Жената беше права, разбира се. Отливът беше дошъл и сега пристанището изглеждаше съвсем различно. Лодките бяха закотвени върху купчинки мокър пясък, а зад пристанището се издигаше тясна, вдадена в морето ивица земя, покрита със сиви скали. Лесно бе да се види защо се нарича Чейпъл Клиф [16] От „chapel" — малка църква, параклис, и „cliff" — стръмна скала. — Б. пр. — сивите скали се издигаха във въздуха като църковни кули.

Нивото на водата бе спаднало достатъчно, за да разкрие голяма част от склона. Когато пристигнаха, вълните се разбиваха в камъните; сега морето се плискаше кротко в пристанището, отстъпвайки назад, за да разкрие неголям, песъчлив плаж, а зад него — тъмните отвори на няколко пещери. Над тях, върху стръмния склон на скалата, беше кацнала къща. Ема не й бе обърнала никакво внимание, когато пристигнаха — просто една от многото къщурки, осеяли тази част на пристанището, макар сега да видя, че тя бе по-навътре върху вдадената в морето ивица земя, отколкото останалите. Всъщност беше доста далече от тях и стоеше, мъничка и сама, между морето и небето.

Прозорците й бяха заковани; варосаните стени се бяха излющили на сиви ивици. Ала когато погледнеше с нефилимските си очи, Ема виждаше нещо повече от изоставена къща: виждаше бели дантелени завески на прозорците и нови керемиди на покрива.

На оградата беше закована пощенска кутия, върху която, с разкривени бели букви, едва различими от това разстояние, бе написано име. Един мундан не би го видял, но Ема го прочете без проблем.

ФЕЙД.

Джия Пенхалоу седеше зад бюрото в кабинета на консула, огрян от лъчите на слънцето над Аликанте. Демонските кули искряха зад прозореца в алено, златно и оранжево, като късчета кърваво стъкло.

Лицето й излъчваше все същата топлота, която Даяна помнеше, ала изглеждаше така, сякаш от Тъмната война бяха минали повече от пет години. Бели нишки прошарваха черната коса, прибрана в елегантен кок на върха на главата й.

— Радвам се да те видя, Даяна — поздрави я тя и кимна към стола пред бюрото си. — Всички сме много любопитни да научим твоите загадъчни новини.

— Мога да си представя. — Даяна седна. — Само че се надявах онова, което имам да ти кажа, да си остане между нас.

Джия не изглеждаше учудена. Не че би го показала, дори да беше.

— Разбирам. Почудих се дали не идваш за поста глава на Лосанджелиския институт. Предположих, че сега, когато Артър Блекторн е мъртъв, ще искаш да поемеш ръководството му. — Изящните й ръце сякаш изпърхаха, докато разместваше и подреждаше купчинки листове и прибираше моливи в поставките им. — Много храбро е било от негова страна да отиде при средоточието сам. Натъжих се, когато научих, че е бил убит.

Даяна кимна. По причини, които никой от тях не знаеше, тялото на Артър бе открито близо до разрушеното средоточие, с прерязано гърло и обляно в кръв, както и в скверна течност, която, мрачно бе обяснил Джулиън на Даяна, беше кръвта на Малкълм. Нямаше причина да опровергава официалното предположение, че Артър бе опитал самичък да предприеме атака срещу средоточието и бе убит от демоните на Малкълм.

Поне Артър щеше да бъде запомнен със смелостта си, макар да я болеше от мисълта, че тялото му бе изгорено и погребано, без племенниците му да са там, за да го оплачат. От мисълта, че никой освен тях нямаше да научи, че се бе пожертвал за семейството си. Ливи бе казала, че се надява да могат да му направят възпоменателна церемония, когато всички отидат в Идрис. Даяна се надяваше на същото.

Мълчанието на Даяна като че ли изобщо не учуди Джия.

— Патрик си спомня Артър от времето, когато са били момчета — рече тя. — Макар да се боя, че аз не го познавах. Как се справят децата?

Децата? Как да обясниш, че вторият баща на семейство Блекторн беше най-големият им брат, още откакто бе навършил дванайсет години? Че Джулиън, Ема и Марк не бяха деца, не и след като бяха страдали толкова, колкото повечето възрастни през целия си живот? Че Артър Блекторн никога не бе ръководил наистина Института и че самата идея, че трябва да бъде заменен, бе ужасна, нелепа шега.