Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Честно — повтори Кийрън. — Нещо, което елфите никога не казват. Всяка дума, която изричаме, е честна.

— Не бих отишла толкова далеч — рече Кристина. — А ти?

Мощен гръм разтърси Института. Или поне прозвуча като гръм: стените и прозорците се разтресоха.

— Остани тук — каза Кийрън. — Ще отида да разбера какво беше това.

Кристина почти се разсмя.

— Кийрън, наистина. Не е нужно да ме защитаваш.

Очите му припламнаха; вратата на лечебницата се отвори рязко и Марк застана на прага, с широко отворени очи. Ококори се още повече, когато видя Кийрън и Кристина застанали един до друг край плота.

— По-добре елате. Няма да повярвате кой току-що си отвори Портал в Института.

Полперо се оказа мъничко живописно градче, сгушено в тихо пристанище край безбрежно синьо море. Малки къщурки, боядисани в различни бледи цветове, се катереха по стръмните възвишения, които се издигаха от двете страни на пристанището. Калдъръмени улички лъкатушеха между магазинчета, в които се продаваха сладкиши и сладолед.

Нямаше коли. Автобусът от Лискард ги беше оставил извън града и те бяха отишли пеша до пристанището, където бяха прекосили малкия мост, тръгващ от там. Мислите на Ема се насочиха към родителите й. Милата усмивка на баща й, слънцето върху русата му коса. Той обожаваше морето, това да живее до океана, всякакви почивки на море. Би се влюбил в градче като това, където въздухът миреше на водорасли и горена захар, и лосион против слънце, и където рибарски лодки оставяха бели дири върху синята повърхност на далечното море. Майка й също би го харесала — тя обичаше да се излежава на слънце, като котка, и да гледа как океанът танцува.

— Какво ще кажеш за това място?

Ема примига, върната към действителността от гласа на Джулиън. Спомни си, че преди да прекосят моста и мислите й да се зареят, бяха обсъждали да си намерят място, където да хапнат.

Джулиън беше спрял пред дървена къщичка, на чийто прозорец с ромбовидни стъкла беше залепено меню. Групичка момичета по шорти и горнища на бански, минаха покрай тях на път към съседната сладкарничка. Когато видяха Джулиън, те се изкискаха и се смушкаха едно друго.

Ема се зачуди какъв ли им изглеждаше той — красив, с развяната от вятъра кестенява коса и грейнали очи, но и мъничко странен, някак неземен, може би, със Знаците и белезите по себе си.

— Защо не — отвърна. — Става.

Джулиън бе достатъчно висок, за да е принуден да се наведе, за да влезе през ниската врата на заведението. Ема го последва и само след миг усмихната, пълничка жена в рокля на цветя ги отведе до една маса. Наближаваше пет часът и мястото бе почти празно. Във въздуха витаеше усещане за дълга история — неравните греди по пода, стените, украсени с предмети, свързани с отдавна отминалите дни на контрабандистите, стари карти и весели илюстрации на корнуолски пискита — палавите феи, които обитаваха тези земи. Ема се зачуди доколко местните вярваха в тях. Не толкова, колкото би трябвало, подозираше тя.

Поръчаха си — кока-кола и пържени картофи за Джулс, сандвич и лимонада за Ема — и Джулиън разгъна картата им върху масата. Телефонът му беше до нея и той преглеждаше снимките, които беше направил, докато с другата ръка сочеше по картата. Ръката му бе изцапана с цветни моливи, познатите петна от синьо, жълто и зелено.

— Източната страна на пристанището се нарича Уорън — обясни той. — Много къщи, доста от тях са стари, но повечето се дават под наем на туристи. Никоя не се намира върху пещера. Остава местността около Полперо и на запад.

Храната им беше пристигнала и Ема се нахвърли на сандвича си: не си беше дала сметка колко е гладна.

— Какво е това? — попита, посочвайки картата.

— Това е Чейпъл Клиф, миличка — отвърна сервитьорката, докато слагаше напитката на Ема върху масата. — Началото на крайбрежната пътека. От там може да стигнеш чак до Фои. — Тя погледна към бара, където току-що бяха седнали двама туристи. — Ей сега идвам!

— Как можем да намерим пътеката? — попита Джулиън. — Ако решим да отидем днес, откъде трябва да започнем?

— О, до Фои е далеч — отговори сервитьорката. — Но пътеката започва зад кръчмата „Блу Питър". — Тя посочи през прозореца, отвъд пристанището. — Има пътека, която изкачва хълма. Крайбрежната пътека тръгва от старата постройка, където са държали мрежите, тя сега е полуразрушена, лесно ще я видите. Точно над пещерите.

Веждите на Ема подскочиха.

— Пещерите?