Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— За някой, който се намира в сложна ситуация — отвърна Кристина. — Като всички нас. Ако Кийрън не свидетелства пред Клейва, е възможно невинни долноземци да умрат, а Клейвът да затъне в още по-дълбока развала. Разбирам необходимостта от измама. Но това не означава, че я одобрявам… Ти също.

Марк кимна, без да я поглежда.

— Най-добре да ида да го потърся. Ако се съгласи да ни помогне, Кийрън е най-добрият ни шанс да оправим всичко това. — Той посочи китката си.

Кристина усети как я жегва лека болка. Зачуди се дали го беше наранила; не беше възнамерявала.

— Нека проверим какъв е обсегът на действие на това нещо. Колко можем да се отдалечим един от друг, без да ни заболи.

Марк спря на прага. Чистите, изваяни линии на лицето му сякаш бяха изрязани от фино стъкло.

— И така вече ме боли да бъда далеч от теб — заяви той. — Може би това е бил смисълът от шегата им.

Тръгна си, преди Кристина да успее да отговори.

Тя се изправи и отиде до плота, където държаха прахчетата и лекарствата. Имаше най-общо понятие от нефилимските методи на лечение: ето ги листата, които притежаваха противовъзпалително действие, там пък бяха компресите против подуване.

Тъкмо отваряше един буркан, когато вратата на лечебницата се отвори. Тя вдигна очи: беше Кийрън. Лицето му беше зачервено и изпръхнало от вятъра, сякаш идваше отвън. Върху високите му скули имаше алени петна.

Като че ли се почувства точно толкова неловко да я завари тук, колкото се чувстваше и тя. Кристина върна внимателно буркана на мястото му и зачака.

— Къде е Марк? — попита той.

— Тръгна да те търси. — Кристина се облегна на плота.

Кийрън мълчеше — вглъбено, елфическо мълчание.

Кристина си помисли, че мнозина биха почувствали нужда да запълнят тишината. Тя обаче му я остави; остави го да притегли мълчанието в себе си, да го оформи и разтълкува.

— Би трябвало да се извиня — заяви той най-сетне. — Неуместно бе от моя страна да ви обвиня, че нарочно сте били омагьосани. Както и глупаво. Нямате какво да спечелите от това. Ако Марк не искаше да бъде с мен, просто би го казал.

Кристина не отговори. Кийрън направи стъпка към нея, предпазливо, сякаш се боеше да не я уплаши.

— Може ли отново да видя ръката ти?

Кристина я протегна и той я пое. Тя се зачуди дали някога изобщо я беше докосвал нарочно. Усещането бе като допира на хладна вода през лятото.

По гърба й пробяга тръпка, докато той изучаваше раната й. Зачуди се как ли бе изглеждал, когато и двете му очи са били черни. Те бяха дори още по-поразителни от тези на Марк, с контраста си между тъмно и искрящо сребро, като лед и пепел.

— Формата на панделка — рече той. — Каза, че са ви привързали един към друг по време на едно веселие?

— Да. Две момичета. Знаеха, че сме нефилими. Присмяха ни се.

Кийрън я стисна по-силно и Кристина си спомни как се беше вкопчил в Марк в Тъмния двор. Не така, сякаш беше слаб и се нуждаеше от помощ. То бе израз на сила, хватка, която задържаше Марк на място и казваше: Нареждам ти да останеш с мен.

Та той все пак беше принц.

— Това е една от най-старите обвързващи магии — заяви. — Най-старите и най-могъщите. Не знам защо някой би ви изиграл подобна шега. Твърде жестоко е.

— Знаеш ли как да я развалиш?

Кийрън пусна ръката й.

— Аз бях нежеланият син на Тъмния крал. Не получих почти никакво образование. А след това бях хвърлен в Дивия лов. Не съм специалист по магиите.

— Не си безполезен — каза Кристина. — Знаеш повече, отколкото си мислиш.

Кийрън отново изглеждаше поразен.

— Бих могъл да говоря с брат ми Адаон. От мен се очаква да го помоля да поеме престола. Бих могъл да попитам дали знае нещо за обвързващите магии и как могат да бъдат развалени.

— Кога мислиш, че ще можеш да говориш с него? — попита Кристина. В ума й изникна образът на Кийрън, заспал, вкопчен в ръката й в Светлия двор. Мъчейки се да не се изчерви, тя сведе поглед към превръзката си и я намести.

— Скоро — отвърна той. — Вече опитах да се свържа с него, но засега без успех.

— Кажи ми, ако има нещо, с което бих могла да ти бъда от полза.

Веждите му потрепнаха. Той се наведе и повдигна ръката й, този път — за да я целуне, очевидно без да се смущава от кръвта или превръзката. Това бе жест на времена и нрави, отдавна отминали в света на хората, но не и в земите на феите. Сепната, Кристина не възрази.

— Лейди Мендоса Росалес — каза той. — Благодаря ви за добротата.

— Бих предпочела да ме наричаш Кристина. Честно.