Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Значи, признаваш, че обичаш да държиш всичко под абсолютен контрол?

Той се усмихна, мила усмивка, която я прониза до дъното на сърцето, защото й напомни за Джулиън от нейното детство. Беше като слънцето и топлината, морето и брега, събрани в един удар право в сърцето.

— Нищо не признавам.

— Добре тогава — заяви. Не беше нужно да казва, че му прощава, знаеше, че той също й беше простил; и двамата го знаеха. Вместо това се настани на мястото насреща му и махна към скицника и моливите. — Какво рисуваш?

Джулиън вдигна скицника и го обърна към нея — на листа имаше прекрасна рисунка на каменния мост, покрай който бяха минали по-рано, с надвесени над него клони на стари дъбове.

— Би могъл да нарисуваш мен. — Ема се излегна на седалката, отпускайки глава на ръката си. — Нарисувай ме като едно от твоите френски момичета.

Джулиън се усмихна широко.

— Ненавиждам този филм и ти го знаеш.

Ема се надигна възмутено.

— Първия път, когато гледахме „Титаник", ти се разплака.

— Имах сенна хрема — заяви Джулиън. Отново бе започнал да рисува, но все още се усмихваше. Това бяха истинските Джулиън и Ема, помисли си тя. Тези дружески закачки, това непринудено веселие. И то почти я изненада. Ала именно към това се връщаха винаги, към уюта на детството си — като птици, които отново и отново следваха едни и същи пътища, водещи ги у дома.

— Ще ми се да можехме да се свържем с Джем и Теса — каза тя. Покрай прозореца прелитаха зелени поля. Една жена буташе количка с напитки и закуски по тесния коридор. — И с Джейс и Клеъри. Да им разкажем за Анабел и Малкълм, и всичко останало.

— Вече всички в Клейва знаят за завръщането на Малкълм. Сигурен съм, че и те ще го научат.

— Но единствено ние знаем за Анабел.

— Нарисувах я — каза Джулиън. — Помислих си, че може да ни помогне да я открием.

Той обърна скицника към нея и Ема потисна една тръпка. Не защото лицето, което я гледаше от листа, беше ужасно… не, не беше такова. Беше младо лице, овално, с правилни черти, почти изгубено сред облак от тъмна коса. Ала в очите имаше нещо измъчено, почти животинско; беше сложила ръце на шията си, сякаш се мъчеше да се увие в покривало, което бе изчезнало.

— Къде ли би могла да бъде? — зачуди се Ема на глас. — Къде би отишъл ти, ако беше толкова тъжен?

— Смяташ ли, че изглежда тъжна?

— Ти не смяташ ли?

— Мислех, че изглежда ядосана.

— Е, тя уби Малкълм — изтъкна Ема. — Не разбирам защо го направи… та той я съживи. Обичаше я.

— Може би не е искала да я съживяват. — Джулиън все още се взираше в рисунката. — Може би е била щастлива там, където е била. Борба, агония, загуба — това са неща, които изпитват живите. — Той затвори скицника в същия миг, в който влакът спря на малка бяла гара с надпис ЛИСКАРД. Бяха пристигнали.

— Това планирано ли беше? — попита Кийрън. Лицето му имаше каменно изражение. — Не може да е съвпадение.

Марк повдигна вежди. Кристина седеше на ръба на едно от леглата в лечебницата. Китката й беше превързана, раната на Марк беше скрита под ръкава на пуловера му. В стаята нямаше никой друг. Тави се беше разстроил, виждайки кръвта по Марк и Кристина, и Дру го беше отвела, за да го успокои. Ливи и другите две момчета бяха заминали за Блекторн Хол, преди Кристина да се върне.

— Какво, по дяволите, означава това? — попита Марк. — Смяташ, че двамата с Кристина сме планирали да облеем Лондон с кръвта си просто за забавление?

Кристина го погледна изненадано; никога не го беше чувала да звучи толкова като човек.

— За подобна обвързваща магия — настоя Кийрън, — трябва да сте протегнали ръце, за да ви я направят. Трябва да сте останали неподвижни, докато са ви привързвали един към друг.

Звучеше недоумяващ, наранен. Изглеждаше така не на място, в елфическия си панталон и ленена риза, вече много смачкани, в сърцето на Института. Около тях имаше болнични легла, стъклени и медни съдове с тинктури и прахчета, купчинки превръзки и медицински инструменти, покрити с руни.

— Случи се на едно веселие — обясни Марк. — Не можехме да предположим… не го очаквахме. И никой не би поискал нещо такова, никой не би го направил нарочно, Кийрън.

— Един елф би го сторил — каза Кийрън. — То е точно каквото би сторил един от нас.

— Аз не съм елф — заяви Марк.

Кийрън потръпна и Кристина видя болката в очите му. Заля я вълна на съчувствие към него. Трябва да бе ужасно да си толкова сам.

Дори Марк изглеждаше покрусен.