Кассандра Клэр - Повелител на сенките

С всяка миля, която ги доближаваше до Института, болката на Кристина отслабваше. На гара „Падингтън" болката беше агонизираща. Сега бе тъпо пулсиране в костите.

Изгубих нещо , сякаш шепнеше болката. Има нещо, което ми липсва . На испански би могла да каже, Me haces falta . Още преди време, докато изучаваше езика, Кристина беше забелязала, че на английски няма точен превод на този израз. Англоговорещите казваха Нуждая се от теб , докато Ме haces falta бе по-близо до Ти липсваш от мен. Именно това изпитваше в момента, липса, като отсъстващ акорд в песен или пропусната дума на страницата.

Спряха пред Института със скърцане на спирачки. Кристина чу как Бриджет повика името й, но тя вече беше слязла от колата и изкачваше стъпалата тичешком, притиснала ръка до гърдите си. Беше по-силно от нея. Умът й се отвращаваше от мисълта да бъде под контрола на нещо извън нея, ала тялото й сякаш я теглеше, тласкаше я към онова, от което се нуждаеше, та отново да стане цяло.

Входната врата се отвори рязко. Беше Марк.

Върху неговата ръка също имаше кръв, наквасила ръкава на светлосиния му пуловер. Зад него се носеха гласове, но той гледаше единствено Кристина. Светлата му коса беше разрошена, разноцветните му очи горяха.

Кристина си помисли, че никога не бе виждала по-красиво нещо.

Той изтича по стъпалата (беше бос) и улови ръката й, притегляйки я към себе си. В мига, в който телата им се срещнаха, Кристина почувства как болката в нея се стопява.

— Обвързваща магия — прошепна Марк в косата й. — Някаква обвързваща магия, която ни съедини…

— Онези момичета на веселието — едното завърза китките ни, а другото се разсмя…

— Знам. — Той докосна челото й с устни. Кристина усещаше ударите на сърцето му. — Ще намерим решение. Ще се справим с това.

Кристина кимна и затвори очи, но не преди да види, че няколко души бяха излезли на най-горното стъпало и се взираха в тях. В средата на групичката стоеше Кийрън, изящното му лице беше бледо и неподвижно, очите му — непроницаеми.

Бяха си купили билети за първа класа, така че в купето бяха само те двамата. Бяха оставили сиво-кафявите цветове на града зад себе си и сега се носеха през тучни поля, осеяни с диви цветя и зелени горички. Тъмни каменни зидове пресичаха хълмовете, разделяйки земята като парчета от пъзел.

— Прилича мъничко на земите на елфите — отбеляза Ема, облегната на прозореца. — Е, без реките от кръв и смъртоносните веселия. Повече кифлички, по-малко смърт.

Джулиън вдигна поглед. Скицникът беше разтворен върху коленете му, на мястото до него имаше черна кутия с цветни моливи.

— Мисля, че същото пишеше на входа на Бъкингамския дворец. — Звучеше спокоен, напълно неутрален. От онзи Джулиън, който й се беше сопнал пред Института, не бе останала и следа. Този Джулиън беше любезен, мил. Джулиън, който се преструваше пред другите.

За нищо на света нямаше да издържи да си общува само с този Джулиън през времето, което им предстоеше да прекарат в Корнуол.

— Е — попита, — още ли си ядосан?

Джулиън я изгледа продължително и остави скицника настрани.

— Съжалявам. Онова, което казах… беше недопустимо и жестоко.

Ема се изправи и се облегна на прозореца. Отвън, земите прелитаха покрай тях: сиво, зелено, сиво.

— Защо го каза?

— Бях ядосан. — Виждаше как отражението му в стъклото се взира в нея. — Ядосан бях заради Марк.

— Не знаех, че връзката ни е толкова важна за теб.

— Той ми е брат. — Джулиън докосна лицето си, несъзнателно, сякаш за да се почувства по-близо до онези черти — високите скули и дълги ресници, които така приличаха на тези на Марк. — Той не… Лесно е да бъде наранен.

— Той е добре — заяви Ема. — Уверявам те.

— Не е само това. — Погледът му не трепваше. — Докато бяхте заедно, поне чувствах, че и двамата сте с някого, на когото държа и имам доверие. Обичахте някого, когото и аз обичам. Колко вероятно е това да се случи отново?

— Не знам какво би могло да се случи — рече тя. Знам, че няма защо да се притесняваш. Не бях влюбена в Марк. Никога няма да се влюбя в друг, освен теб . — Знам само, че има неща, които можем да контролираме и такива, които не можем.

— Ем. Говорим за мен.

Тя се извърна от прозореца и долепи гръб до студеното стъкло. Сега гледаше самия Джулиън, не отражението му. И макар че върху лицето му нямаше и следа от гняв, поне очите му бяха открити и искрени. Това беше истинският Джулиън, не престореният.