Кассандра Клэр - Повелител на сенките

— Джулс…

— Може да отидете в Блекторн Хол. Със сигурност сте си го заслужили, ти и Тай, и Кит. Ала Марк ще дойде с вас. Кийрън може да се забавлява като си плете венчета от маргаритки или съчинява балади.

Устните на Ливи потръпнаха.

— Не ми се струва редно да иронизираме елфите.

— Кийрън сам си го изпроси — заяви Джулиън. — Достатъчно ни е дразнил в миналото.

— Предполагам, че Кристина би могла да го държи под око.

— Смятах да я помоля да дойде в Корнуол — каза Джулиън.

— Ти и Кристина? — Ливи изглеждаше объркана и Джулиън не можеше да я вини. Вярно, че групичката им се делеше според годините и близостта на членовете й. Джулс и Ема или Джулс и Марк — в това имаше смисъл. Джулс и Кристина — далеч не толкова.

— И Ема — добави Джулс, изругавайки наум. Мисълта да прекара по-дълго време с Ема, особено сега, беше… ужасяваща. Само че би изглеждало наистина странно, ако отидеше без нея, своя парабатай. Да не говорим, че Ема изобщо не би го допуснала. За нищо на света.

Присъствието на Кристина обаче щеше да помогне. Тя щеше да е нещо като буфер. От това, че се нуждаеше от някого, когото да постави между себе си и Ема, му се повдигаше, ала още по-зле се чувстваше от спомена за начина, по който й се беше сопнал на прага днес.

Беше като да види как някой друг говори с човека, когото обичаше най-силно на света; някой друг, който нарочно причиняваше болка на неговия парабатай. Докато тя беше с Марк, бе успявал да направи нещо с чувствата си — да ги смачка и натъпче дълбоко под кожата и съзнанието си. Беше ги усещал там, кървящи, като тумор, разкъсващ органите му, но не ги беше виждал.

Ала сега те отново бяха тук, извадени на показ пред него. Страшно бе да обичаш някого, който беше забранен за теб. Страшно бе да изпитваш нещо, за което никога не можеш да говориш, нещо, което би ужасило почти всички около теб, нещо, което би разрушило живота ти.

В някои отношения бе по-страшно да знаеш, че чувствата ти са нежелани. Когато си мислеше, че Ема отвръща на любовта му, не беше съвсем сам в своя ад. Докато тя беше с Марк, можеше да убеждава сам себе си, че брат му е този, който ги разделя. А не че тя би предпочела да бъде сама, но не и с него.

— Кристина знае много за Черната книга — обясни Джулиън. Нямаше представа дали е вярно, но за щастие Ливи не попита нищо. — Ще ни бъде полезна.

— Блекторн Хол, ние идваме — каза Ливи и стана от леглото. Джулиън си помисли, че в синята си рокля с бухнали ръкави прилича на илюстрация на малко момиченце от някоя стара книжка с картинки. Ала може би в неговите очи Ливи винаги щеше да изглежда като малко момиченце. — Джулс?

— Да?

— Ние знаем. За Артър и какво не е било наред с него. Знаем, че ти си ръководил Института. Знаем, че си правил всичко сам, още от края на Тъмната война.

На Джулиън му се стори, че леглото се накланя изпод него.

— Ливия…

— Не сме ядосани — побърза да каже тя. — Тук съм сама, защото исках да поговоря с теб, преди Тай и Дру. Има нещо, което искам да ти кажа.

Джулиън се беше вкопчил в покривката на леглото. Подозираше, че е шок. От години си бе представял този момент, а сега, когато това наистина се случваше, нямаше представа какво да каже.

— Защо? — успя да промълви най-сетне.

— Осъзнах нещо. Искам да бъда като теб, Джулс. Не още сега, не веднага, ала един ден. Искам да се грижа за хората, за други ловци на сенки, онези, които се нуждаят от мен. Искам да ръководя Институт.

— И ще се справиш наистина добре — заяви Джулиън. — Ливи… не ви казах, защото не можех. Не защото ви нямах доверие. Не казах дори на Ема. Дори на Ема казах едва преди няколко седмици.

Ливи просто му се усмихна и заобиколи леглото, за да дойде при него. Наведе се и го целуна леко по челото. Той затвори очи, спомняйки си времето, когато бе достатъчно малка, за да я носи на ръце, времето, когато вървеше след него, протегнала ръчички: Джулиън, Джулиън, вдигни ме.

— Няма друг, на когото бих искала да приличам повече — каза тя. — Искам да се гордееш с мен.

При тези думи Джулиън отвори очи и я прегърна неловко, с една ръка, а после тя се отдръпна и разроши косата му. Той възнегодува и Ливи се засмя и се отправи към вратата, заявявайки, че е изтощена. Докато излизаше, угаси лампата, оставяйки го сам в мрака.

Джулиън се пъхна под одеялото. Ливи знаеше. Те знаеха. Знаеха и не го мразеха. От плещите му се свлече товар, който почти бе забравил, че носи.

Беше съвършен английски ден. Небето имаше цвета на скъп порцелан, гладко и синьо. Въздухът беше топъл и дъхав, и пълен с възможности. Джулиън стоеше на стъпалата пред Института, мъчейки се да попречи на най-малкия си брат да го удуши.