Кассандра Клэр - Повелител на сенките

И като си сложи качулката, тя прекрачи навън и почти веднага бе погълната от сенките. Ръката на Ема се притисна за миг до тази на Джулиън, когато я вдигна, за да помаха за довиждане. В далечината Джулиън чу как входната порта се захлопна.

— Джулс — рече Ема, без да обръща глава. — Каза, че Даяна е отказала да поеме Института, но знаеш ли защо…?

— Не. — Беше просто една думичка, ала беше пропита с отрова. — И като стана дума за признания, възнамеряваш ли да обясниш на останалата част от семейството на Марк защо заряза брат ми без никакво предупреждение?

Ема изглеждаше поразена.

— Ядосан си, задето с Марк скъсахме?

— Е, ти всъщност заряза двама от братята, ако трябва да сме точни — продължи Джулиън, сякаш тя изобщо не беше проговорила. — Кой е наред? Тай?

Начаса разбра, че е отишъл прекалено далеч. Тай беше неин малък брат толкова, колкото и негов. Лицето на Ема се вкамени.

— Върви на майната си, Джулиън Блекторн — заяви тя и като се завъртя, изкачи решително стъпалата на Института.

Нито Джулиън, нито Ема спаха добре тази нощ, макар и двамата да мислеха, че само той се измъчва, а другият си спи най-спокойно.

— Според мен е време да получиш първия си истински Знак — заяви Тай.

В гостната бяха останали само те тримата — Ливи, Тай и Кит. Всички останали си бяха легнали. Ако се съдеше по мрака навън, Кит предположи, че трябва да беше около три-четири сутринта, само че изобщо не беше уморен. Може би беше заради часовата разлика, или пък заради пътуването през Портала; възможно бе да е и заразителното облекчение от това, че отново бяха всички заедно.

А може и да бе заради приблизително шестстотинте чаши чай.

— Получавал съм Знаци — изтъкна той. — Ти ми сложи иратце.

Ливи изглеждаше леко заинтригувана, но не попита нищо. Беше се изтегнала в едно кресло до огъня, преметнала крака през една от облегалките.

— Имах предвид за постоянно — обясни Тай. — Това е първият истински Знак, който всички ние получаваме. — Той вдигна дългопръстата си десница, с опакото към Кит, и му показа изящната руна с форма на око, която всички нефилими носеха. — Усилва Зрението.

— Аз вече виждам Света на сенките — изтъкна Кит и отхапа залък шоколадова бисквита. Едно от малкото страхотни неща за хапване, което Англия имаше да предложи, според него.

— Вероятно не виждаш всичко, което би могъл — подхвърли Ливи и вдигна ръце в неутрален жест. — Но ти си решаваш.

— Това е най-болезнената от всички руни — обясни Тай. — Но си заслужава.

— Защо не. — Кит си взе лениво още една бисквита; Ливи беше задигнала цял пакет от килера. — Звучи страхотно.

Миг по-късно вдигна изненадано поглед, когато върху него падна сянка — Тай стоеше зад гърба му, със стили в ръка и грейнали очи.

— Ти си десничар — каза, — така че подай ми дясната си ръка.

Кит се задави с бисквитата от изненада; Ливи се изпъна в креслото.

— Тай. Недей. Той не иска Знак. Просто се шегуваше.

— Аз… — започна Кит, но Тай вече беше придобил цвета на стара слонова кост и бе отстъпил назад, ужасен. Очите му се извърнаха от тези на Кит. Ливи понечи да стане от креслото.

— Не… Не, искам го — увери го Кит. — Бих искал да имам Знак. Прав си, време е да получа истински.

Мигът сякаш увисна във въздуха. Ливи беше наполовина станала от креслото. Тай примигваше учестено. А после той се усмихна лекичко и сърцето на Кит отново заби нормално.

— Подай ми дясната си ръка тогава — каза Тай.

Кит се подчини и установи, че Тай не бе излъгал — Знакът наистина болеше. Усещането беше такова, каквото си представяше, че е да си направиш татуировка: дълбок, парещ бодеж. Докато Тай приключи, очите на Кит се бяха насълзили.

Той размърда пръсти, взрян в ръката си. Щеше да го има завинаги, това око върху опакото на дланта си, което Тай беше нарисувал там. Никога не можеше да го изтрие или промени.

— Чудя се — подхвърли Тай, докато прибираше стилито обратно в колана си, — къде ли се намира онази къща на Малкълм в Корнуол.

— Мога да ви кажа точно къде е — заяви момичето, застанало до камината. — В Полперо.

Кит зяпна. Абсолютно сигурен бе, че само допреди миг то не беше там. Беше русокосо, съвсем младо и… прозрачно. Той виждаше тапетите през нея.

Беше по-силно от него. Кит изкрещя.

Бриджет беше завела Ема в спалня, която като че ли беше избрала предварително, и Ема много скоро разбра защо: на стената имаше разграфявания за ръст, от онези, които правиш, като накараш някой да застане до стената и отбележиш с чертичка колко е висок, заедно с датата. Над едната пишеше Уил Херондейл , а над другата — Джеймс Карстерс.