Оливер Боуден - Подземен свят

Крофърд Старик не помнеше откога не се е наслаждавал на спокойствие на любимия си чай. В обикновено подредения му живот лека-полека се възцаряваше хаос. Напрежението започваше да си казва думата.

Иви Фрай пречеше на Люси Торн да открие Плаща, а на всичкото отгоре брат ѝ Джейкъб — Старик потръпваше дори при самата мисъл за него — непрекъснато създаваше неприятности. Под острието му падаха тамплиерски агенти; проваляше планове на Ордена, подготвяни грижливо години наред. Старик вече подскачаше, когато почукат на вратата му, защото всеки път някой му носеше лоши новини. Поредният мъртъв тамплиер. Поредният опропастен заговор.

Сега той вдигна глава от дланите си и погледна към нервния писар, който седеше от другата страна на разхвърляното му писалище и търпеливо го чакаше да продължи да му диктува. Старик си пое дълбоко дъх или въздъхна — трудно можеше да се каже — и заповяда:

— Занеси го долу и го запечатай до второ нареждане.

Затвори очи, съсредоточи се и започна да диктува:

— Госпожице Торн, снабдихте ме със средството, с чиято помощ ще осигуря бъдещето на Лондон. Градът ви благодари. Орденът ви благодари. Аз ви благодаря. Плащът обаче е предназначен само за един. Ето защо се отказвам от съдружието ни. Обещавам да ви предоставя издръжка, достатъчна, за да живеете охолно до старини, но повече не съм в състояние да направя. Нека Бащата на разума ви води.

Готово. Старик се облегна назад, вслушан в дращенето на перото на секретаря, който надлежно записваше думите му. Да, каза си, само един може да носи Плаща. Усети как изопнатите му нерви се отпускат при мисълта, че тази чест е отредена на него.

Почукване на вратата го сепна. Веднага почувства как челюстта му се стяга. Действителността отново нахълтваше с обещание за поредната порция лоши новини, които несъмнено дължаха на развилнелия се клуб на младежите Фрай.

В това отношение поне не остана разочарован.

— Какво има? — попита рязко той.

Секретарят, прекрачил прага, го погледна нервно. Едната му ръка несъзнателно разхлаби яката му.

— Госпожица Торн, сър…

— Какво за нея?

— Съжалявам, сър. Мъртва е.

От горчив опит, разбира се, помощниците му бяха разбрали едно — че никога не знаеш какво ще ти сервира Старик. Двамата секретари затаиха дъх.

Раменете на Старик се разтресоха и той скри лицето си в длани. Внезапно надникна измежду пръстите си.

— Къде е ключът? — попита.

— Не откриха ключ, сър.

Старик отново скри лице, за да обмисли новата, още по-неприятна вест. После вдигна глава и вниманието му привлече купа, оставена върху писалището. Взе я и я завъртя в длани. Бузите му почервеняха. Хората му разбраха какво ще последва. Избухване. И разбира се, от гърлото му се изтръгна вик, косата му, обикновено пригладена спретнато с помада, щръкна гневно, ръката му вдигна купата, готова да я запокити, но…

Крясъкът замря. С подчертано внимание Старик остави купата върху писалището.

— Плащът ще бъде мой — каза той по-скоро на себе си, отколкото на лакеите си. — Дори ако се наложи да отприщя ада…

— Кажи ми пак къде отиваме — настоя Иви, когато с Хенри минаха през желязна порта и тръгнаха към пейки в отсрещния край на площад, засенчен от дървета.

Всъщност се наслаждаваше на разходката. Времето с Хенри беше блажена противоотрова срещу убийствата, превърнали се в ежедневие. Баща ѝ я предупреждаваше в никакъв случай да не позволява сърцето ѝ да загрубее.

— Машината за убийства е машина, а ние, асасините, не сме машини — повтаряше ѝ той и я караше да му обещае да не губи състрадателността и човечността си.

Тогава тя се чудеше как е възможно това да се случи. Все пак я бяха възпитали да уважава живота. Как не би се трогнала, ако го отнема? Но разбира се, неизбежното я бе сполетяло и бе открила, че един от начините да се справиш е да се изолираш, да не позволяваш на мислите ти да се съсредоточават върху смъртта. Всъщност ѝ ставаше все по-лесно да го прави. Понякога дори се питаше дали механизмът ѝ за оцеляване няма да погълне истинското ѝ „аз“.

С Хенри успяваше да се отдръпне от всичко това. Чувствата ѝ към него ѝ помагаха да се върне при себе си, а отказът му да използва оръжие ѝ припомняше, че има и друг начин. Той ѝ беше разказал за живота си, преди да се срещнат. Знаеше, че е бил там, където е тя сега, и се е върнал. Душата му бе изтерзана, ала непокътната. Той беше пример за нов път.

Навлизаха обаче в следващия етап от битката за отвоюването на Лондон и каквито и да бяха, чувствата ѝ към Хенри трябваше да почакат. Да възроди Братството беше главната ѝ цел.