Оливер Боуден - Подземен свят

Бяха близо, съвсем близо. След събитията в Кулата близнаците не спряха да нанасят удари в сърцето на тамплиерската организация. Целеха се там, където болеше най-много — в портфейла. След като неутрализира Тюпъни, Джейкъб елиминира шайка фалшификатори и сложи край на дейността на Бруднъл, който освобождаваше от ръцете на правосъдието престъпни членове на Ордена.

С всяка успешна операция репутацията на асасините в Ийст Енд и отвъд пределите му нарастваше. Мрежата на Хенри се разрастваше с бързи темпове. Тамплиерите бяха превзели Лондон, внедрявайки се в средната класа, но асасините си го възвръщаха, започвайки от дъното. Децата на улицата ги смятаха за закрилници и им помагаха охотно; възрастните бяха по-предпазливи и по-наплашени, но им предлагаха мълчаливото си одобрение. Хенри често се връщаше в магазина и намираше подаръци пред прага.

Всичко това бе похвално, разбира се. Но според Иви (макар и не според Джейкъб) то заемаше второ място. На първо беше въпросът за Плаща. Ключът отново беше у тях, ала нямаха представа къде е скривалището. Знаеха къде не е — в Лондонската кула. И толкова.

— Къде отиваме? — попита отново Иви.

— Сред документите на Люси Торн открих писмо от съпруга на кралицата. От 1847 година — каза ѝ той.

Принц Албърт, за когото кралица Виктория продължаваше да скърби.

— 1847? — повдигна вежди Иви.

— Тогава започнало обновлението на Бъкингамския дворец — обясни Хенри.

— Мислиш, че принц Албърт е построил скривалище за Плаща? — развълнува се Иви.

Хенри кимна и се усмихна, наслаждавайки се на одобрението ѝ.

— И понеже в картите на двореца няма отбелязан тайник…

Преди да довърши, стигнаха до пейките, където седеше твърде забележителен мъж — индийски господин с кръгло, бузесто лице, което му придаваше момчешки вид. Въпреки това изглеждаше очарователен и достолепен. Носеше копринени дрехи. От скъпа коприна.

Той сгъна вестника си, остави го и стана да ги поздрави.

— Ваше Височество — Хенри се поклони леко — и малко неохотно, отбеляза си наум Иви. — Представям ви госпожица Иви Фрай. Госпожице Иви Фрай, махараджа Дулийп Сингх.

След кратка размяна на любезности индиецът бързо се обърна към Хенри със сериозно лице.

— Приятелю, чертежите, за които ме помоли, са преместени.

— Преместени? От кого?

— От хората на Крофърд Старик.

Сингх забеляза как посърнаха лицата на Иви и Хенри.

— Да, предположих, че името ще ви се стори познато. Знам къде са документите, но ги пазят като зеницата на очите си.

Иви изопна рамене.

— Това не е проблем.

Сингх я изгледа от главата до петите.

— Така си и мислех.

Не след дълго Иви и Хенри стояха върху покрив (след като си организираха състезание по катерене с победител Иви) с изглед към строго охранявано тамплиерско убежище.

Вътре бяха документите, отнесени от Крофърд Старик, който очевидно беше стигнал до същото заключение като тях.

Той обаче нямаше ключ. Те имаха. И сега искаха документите.

Първият проблем бяха стражите. Хенри обходи с поглед сградата, наподобяваща малка крепост. Имаше постови до прозорците и пред портата.

— Трябва ни план — констатира лаконично Иви.

— Ще отвлека вниманието на охранителите, а ти ще намериш начин да влезеш вътре — каза Хенри.

— Наистина ли? — погледна го тя със смесица от загриженост и изненада, несигурна дали е готов, а после — въображението ли я подвеждаше, или той се изчерви?

— За теб, Иви, съм готов на всичко.

— Е, щом вляза, ще намеря някой, който знае къде държат документите.

— И ще се срещнем по-късно — довърши той и се прокрадна към ръба на покрива.

— Внимавай — прошепна му тя.

Хенри успя да отвлече вниманието на стражите. Шумът разпръсна най-близката група и тя използва възможността да се изкатери по стената и да влезе през прозореца на първия етаж. Намираше се в централния архив, където, ако не се лъжеше, би трябвало да съхраняват чертежите.

Явно се лъжеше. Огледа бързо помещението и не видя нищо. Е, помисли си, време е за план Б. Да открия някого и да го разпитам.

Приближи до вратата и се ослуша. Чу стъпки в коридора и зачака доволна самотния страж да мине край нея. Отвори рязко вратата, нанесе му саблен удар по гърлото, улови го през врата с дясната си ръка и го вкара в кабинета. Затвори вратата и го пусна да се свлече на пода. Борейки се да си поеме дъх, той я погледна втрещен.

— Кълна се, госпожице, не знам къде го откараха — заекна.

Тя го стисна за яката и вдигна юмрук, готова да го сплаши с още един болезнен удар, но се спря. Него?