Урсула Ле Гуин - Хроники на Западния бряг- цялата трилогия

— Ти си от Блатата, нали? — попита ме Мемер, И тримата имаха красиви гласове — нейният бе като течаща вода.

— Роден съм там — бе всичко, което можах да кажа.

— Отвлечен от ловци на роби като малък, заедно със сестра му — добави Каспро. — Отвели ги в Етра. Там си получил образованието си, нали? Кой ти беше учител?

— Един роб. Еверра.

— Какви книги си чел? Не съм чувал в градовете-държави знанието да се цени особено — с изключение може би на Пагади, където има доста добри книжници, а също и прочути поети. Но предполагам, че войниците преобладават над книжниците.

— Всички книги, които имаше Еверра, бяха много стари — обясних. — Не ни позволяваше да четем съвременните — наричаше ги модерни поети.

— Като мен — засмя се Каспро. — Зная, зная. Нема, епосите и „Нравоучения“ на Трудек… С това започнах и аз в Дерисова вода! И тъй, получил си образование, за да можеш да учиш децата. Какво пък, и това не е малко. Макар че да държат един учител като роб…

— Не беше тежко робство — рекох. — Докато… — Нямах сили да продължа.

— Че може ли робството да не е тежко? — попита Мемер.

— Ако господарите ти не са зли хора — обясних — и ако не познаваш друг живот. Ако всички вярват, че така е устроен светът, тогава няма как да разбереш, че това е… погрешно.

— Наистина ли не го разбираше? — попита тя, без да обвинява, нито да спори; просто проявяваше интерес и същевременно разсъждаваше на глас. Погледна ме втренчено и продължи: — Бях робиня в Ансул. Всичките ми роднини също. Но не по рождение, а защото ни поробиха. Така че нямаше как да вярваме, че така е устроен светът и че такива са законите на природата. Но сигурно е било различно.

Щеше ми се да поговоря с нея за това, но сега не беше моментът.

— Един роб — обърнах се към Каспро — ме научи на вашия химн за свободата.

Мемер се усмихна и за миг лицето й се проясни. Въпреки че кожата й беше бледа, имаше черни очи. Святкаха като опали.

— Пяхме тази песен в Ансул, когато прогонихме алдите — каза тя.

— Всичко е в мелодията — намеси се Каспро. — Хубава мелодия. Завладяваща. — Протегна се, наслаждавайки се на топлината на слънцето, и продължи: — Ще ми се да науча повече за Барна и неговия град. Изглежда, там се е разиграла истинска трагедия. Разкажи ми всичко подробно. Но ти спомена, че си бил негов бард, рецитатор. Значи имаш добра памет?

— Много добра — отвърнах. — Това е моята дарба.

— Аха! — Изглеждаше впечатлен. — Помниш лесно, така ли?

— Без дори да полагам усилия. Тъкмо затова дойдох тук. Какъв смисъл главата ти да е натъпкана с всичко, което си прочел? Хората в гората обичаха да слушат истории. Но какво да правя с тях в Блатата? Или където и да било другаде? И тогава си помислих, че може би в университета…

— Да, да, разбира се. Или може би… Е, ще видим. Ето, че идва медеренде ферехо ен рефема — правилно го казах, нали, Мемер? На аритански това означава „хубава жена, която поднася храна“. Няма да е зле да научиш аритански, Гавир. Помисли си само, съвсем друг език — коренно различен — е, не напълно, като се има предвид, че е предтеча на нашия — и с него огромно поетично творчество! — Докато говореше с неприкрита страст, която — вече бях забелязал — бе типична за него, той се стараеше да не поглежда към Мелле, гледаше само жена си. Стана и й помогна да нареди храната върху една празна пейка: хляб и сирене, маслини, плодове и плодово вино.

— Къде сте отседнали? — попита Грай и аз отвърнах:

— В „Пъдпъдъкът“.

— Как са бълхите? — засмя се тя.

— Търпят се. Нали, Мелле?

Мелле поклати глава и се почеса по рамото.

— И Шетар има бълхи — каза Грай. — Лъвски обаче. Не ги дава на никого. А бълхите в „Пъдпъдъкът“ няма да я нападнат. — Шетар отвори око, когато чу името си, но реши, че храната не си заслужава внимание, и пак се унесе в дрямка.

След като хапна. Мелле седна на плочите до лъвицата и почна да я гали. С Грай си заговориха тихо.

Каспро говореше с мен, Мемер подхвърляше по някоя реплика. Това, което правеше Каспро, както усетих по някое време, бе да проучи по заобиколен и ненатрапчив начин докъде се простират знанията ми, какво съм учил и какво не. От малкото, което каза Мемер, останах с впечатлението, че притежава задълбочени знания за поезията и легендите. Но когато стигнахме до историята, тя призна, че е невежа и че познава само историята на Ансул, защото всички книги били унищожени от завоевателите на този град. Исках да чуя тази ужасна история, но Каспро продължи с въпросите си, докато не научи всичко, което го интересуваше. Дори измъкна от мен признание за отколешната ми мечта да напиша историята на градовете-държави.